събота, 4 юли 2009 г.

Книга за Дружба "Родина"


Най-сетне на книжния ни пазар излезе по-пълен и обстоен труд върху историята на Дружба "Родина".

Той е събрал спомените на някои от дейците на движението и може да даде ценни познания на всеки, който се интересува от Родопите и историята на населението там. Сборникът е ценно оръжие срещу всевъзможните пропаганди, работещи срещу единството на българите мюсюлмани и християни, живеещи в Родопите. До неговото издаване документи и материали за делото на родинци се намираха изключително трудно. Сега до тях ще могат да се докоснат много повече българи.

събота, 3 май 2008 г.

Мустафа Шарков - творчество

Публикуваните статии са дело на големия българин мюсюлманин и деец на "Родина" в Чепинско - Мустафа Шарков. Те са добра илюстрация на неговия прогесивен и родолюбив мироглед и днес звучат повече от актуално. От неговите думи можем да се поучим и мюсюлмани, и християни...и ще е за добро!



СТРЕСНИ СЕ ПЛЕМЕ!...


Стресни се, племе закъсняло!
Живееш ли, мреш ли, ти не знаеш!
След теб потомство иде цяло,
какво ще да му завещаеш?


Този позив е отправен от народния поет към българския народ, когато го е заплашвала катастрофа и тъмен облак е надвисвал над българския хоризонт. Същия този позив бива отправян и към всеки народ, докато тръгне в пътя на своето възраждане.

Духовен мрак, невежество и мизерия са държали народите с векове в непробуден сън, за да носят вериги на робство и тирания.

Религията се явила като слънце на човешкия хоризонт, за да го пробуди и заведе към целта и назначението на човека. При многото езически религии се яви юдейството като светлина за един творец на небето и земята. В още по-съвършена форма иде християнството със своето учение за един Бог и братство между човеците - Исус Христос със своето учение, като обединител на всичките народи.

622 години подир християнството се яви между арабския народ, който чезнел в езическо идолопоклонство, мохамеданството, на която религия е основател Мохамед. Той установи вярата в един Бог и зависимостта от него. Това учение е било като фар за арабския народ и обединител за всичките му верски поделения. Мохамеданството би сочило пътя към прогрес и цивилизация, ако не се бе изродило във формализъм и фатализъм, които спъват всяко развитие.

Във времето на цар Симеон българският народ започна своя Златен век чрез проблясъка, който светите солунски братя му дадоха и го поставиха в пътя на възход. Обаче петвековното турско робство уби много от неговите културни придобивки и хвърли племето ни в робство. Но не всичко се изгуби. В епохата на най-тъмното робство се яви хилендарският монах Отец Паисий, който преброди българската земя надлъж и нашир и издигна глас за пробуждане. Неговият глас не бе в пустиня. Чуха го чедата на майка България и кой с перо, кой със слово, събудиха народа от двойното иго, докато настъпи светлият ден на свободата.

Една част от нашия народ, обаче, за голямо съжаление, остана още в непробудната нощ на мрака и невежеството, благодарение на пакостното си заблуждение под силата на новата вяра, наложена й от завоевателя. Това са така наречените българи мохамедани, наброяващи около сто хиляди души, заселени главно в Родопската област. От триста години те живеят в мрак и невежество, подари своята ограниченост и религиозно влияние, което не им позволява да разграничат народност от религия. По език и националност принадлежат към българския народ, обаче религиозната принадлежност изкуствено ги привързва към техните поробители, което обстоятелство и до днес ги прави да се чувстват отделни и от едните, и то другите. Обаче слънцето изгрява и истината настъпва и за тези наши братя. От няколко години насам из полята и долините на китна Родопа - там, дето е звънтял навремето немилостивият меч, се чува пак същият зов: "Стресни се племе, племе изостанало!", и то из самите българи мохамедани. Явиха се смели и самоотвержени младежи - будители, българи мохамедани, пропити с национално съзнание и идеализъм. Те смело издигат своя глас за пробуждане на своите сънародници из непрогледната нощ на мрака и невежеството. Подвигът на тези младежи е не само смел, но и героичен, понеже се явяват между хора, които, поради силен религиозен фанатизъм, не могат да ги разберат. Но тези млади будители не се обезсърчават и с още по-голям идеализъм ще продължават подетото дело.

"Стресни се племе изостанало!" Стресни се, защото произхождаш от народ със славно минало и силен възход и да се смяташ към народ от друга нация, с която си свързан само религиозно, е приспиване и заличаване. Можеш ли да спиш и гинеш, когато слънцето грее и живееш във века на прогрес и култура? Стресни се и вникни в религията си, за да я разбереш правилно, а не да ти бъде тя като преграда за национално обединение с тези, от които политически обстоятелства те откъснаха преди три века. Религията трябва да бъде факел, що осветлява пътя към Бога и човеците. Не както разказват невежи и фанатизирани ходжи, а вникни и разбери какво говори самият Коран!

Стресни се и виж какво е твоето здраавословно състояние. Живееш в нехигиенични жилища, храниш се с мизерна храна и се предразполагаш към заболяване и преждевременна смърт! Стресни се, племе, и виж, в какво си положение! Време е да се пробудиш и да тръгнеш в пътя на културата, наравно с твоите сънародници и братя българи, които са те далеч изпреварили. Твоят еднокръвен български народ те вика! Той те чака да те приюти под своите криле и в своите родни обятия, за да заживееш тъй, както той живее. Стресни се, осъзнай се и се гордей, че си българин.

Из в. "Красногор"

петък, 2 май 2008 г.

Юсеин Якубов - Творчество


Следващите няколко реда са дело на младия българин мюсюлманин, роден в Смолян, Юсеин Якубов, участник в родинското движение. Неговите думи ясно изразяват духа на младото поколение, създало и утвърдило "Родина" като първостепенен фактор в Родопите. Публикувани са в Сборник "Родина".


Защо?

Ний пазиме свято бългрски нрави
и бисерно чудни български думи,
но сме презрени - мохамедани,
при все че по кръв сме българи прави!

-Защо ни презрително гледате, братя,
Не сме ли и ние чеда на туй племе?
Под българско небе живеем,
за родни балкани милеем!

О, братко, подай ни ръка си сърдечно,
и ний ще я стиснем горещо!...
да тръгнем рамо до рамо
със български родни стремежи!

1939 г.
Нови дни
Нови дни настъпват
в бащините двори
песни веч се пеят
в слънчеви простори.
Светли животворни
веч лъчи огряват -
съвести притворни
вече се свестяват.
Обич към народа,
обич към езика,
обич към свобода
в нас кипи велика.
Мракът се разпръсва,
рухват ледовете -
песен нова еква
нам от гласовете
1940

Пълна история на Дружба "Родина"



Представеният труд е едно от малкото по-пълни изследвания, отразяващи дейността на дружба "Родина".




ПРЕДИ НАЧАЛОТО

Съдбата на българите мюсюлмани е изпълнена с превратности и исторически трагизъм. Приели Исляма след и по време на османската инвазия, те се озовават на кръстопът между религията и етническата си принадлежност, който кръстопът и до днес е един от основните проблеми на общността. Българите мюсюлмани са били от една страна отделени от християнската „рая” по време на турското робство и е трябвало да я презират като по-низша прослойка в империята (чиито поданици са били разделени на религиозен принцип), а от друга са запазили с векове своите роднински, битови и културни вързки със същата тази рая. Често се е случвало хора от един род да се разделени религиозно – част от тях мюсюлмани, част – християни, но да почитат роднините си без значение религията, която изповядват. Свързвали са ги общи традиции, обичаи, облекло и най-вече езикът. Въпреки всичките исторически превратности тези връзки се оказват изключително здрави и дори векове след приемането на Исляма, много от мюсюлманските фамилии пазели родовия си корен, даже по-ревностно от братята им българи християни. За това спомогнала и вътрешната изолираност на българите мюсюлмани, които се капсулирали, под заплахата да бъдат асимилирани от турците, а основен крепител срещу това станали фолклорът, традициите и езикът. Сигурно това е причината всички европейски пътешественици, преминали през земите, населени с комплактни групи българи мюсюлмани, да говорят за техния „изключително чист български език” и „запазени древни български традиции”. За това свидетелства и самият Митхад Паша: "Трябва да се отбележи, че сред българите има повече от 1 милион мохамедани. В това число не са включени нито татари, нито черкези. Тези мохамедани не са дошли от Азия. Те са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието. Те са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли от същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само български"[1]. Немалко са примерите на взимопомощ между българи мюсюлмани и християни по време на Османското владичество. В тази връзка не можем да не споменем името на Осман Нури Ефенди, който спасява от опожаряване християнското градче Пещера след Априлското въстание, за което той е обявен за „Народен герой” след Освобождението и му е връчена държавна пенсия. След Освобождението българите мюсюлмани са включени в състава на Санстефанска България, но след злополучния Берлински конгрес и разделянето й, болшиството от тях остават в границите на Източна Румелия и Османската империя. Скоро след Освобождението, сред българите мюсюлмани възникват първите самобитни организации за национално осъзнаване и образование. Пример за това е огранизацията „Просвета” в село Каменица, Чепинско ( днес кварал на Велинград ), създадена през 1881 година. Членове на това „българомохамеданско просветно дружество” са предимно българи мюсюлмани – председател става Стою Домуков, деловодител - Юсюф Исмаилов Синапов, библиотекар - Исмаил Иманов. Това дружество подпомага изпращането на няколко деца на българи мюсюлмани в по-елитни училища в страната, като от техните среди излиза първият офицер българин мюсюлманин, завършил Софийското военно училище -Ахмед М. Кьойбашиев. През 1884 година дружеството изпраща писмо до Народното събрание, в което пояснява нуждата от въвеждането на „роден български език” в училищата, за да станат те разбираеми за децата българи мюсюлмани. В приетия на 15 август 1887 година нов устав се посочва, че основни цели на дружеството са разпространение на просветата сред българите мюсюлмани чрез поддържане на едно българомохамеданско училище, превеждане на мюсюлмански религиозни книги на местния говор.[2] Подобни дружества, огранизации и читалища възникват и в другите части на Родопите, но повечето остават изолирани едно от друго и не постигат голяма популярност. В този перид българите мюсюлмани взимат участие и в борбите за национално освобождение и обединение. В редовете на освободителната ВМОРО се създават цели чети от българи мюсюлмани, които се бият не по-малко храбро от другите участници в борбата, а по-късно участват и в редовете на Македоно-одринското опълчение. Същевременно българите мюсюлмани продължават да са една изолирана общност, а в по-високо образование получава една незначителна част от тях. Това до голяма степен е в резултат на грешната държавна политика спрямо тях в началото и първите десетилетия на века, която ги поставя под общ знаменател с другите мюсюлманки общности. Всички мюсюлмани в Царство България по това време са под ведомството на едно общо мюфтийство, а образованието им се извършва в училища към джамиите, които са на изключително ниско ниво. В тях се изучава предимно „Свещеният Коран” и то на арабски и турски, езици непонятни за учениците. Голяма грешка в държавната политика е опитът за покръстване на българите мюсюлмани по време на Първата Балканска Война, което после бива осъдено от цялото българско общество, включително и от Светия Синод. Подобни действия, лишени от здрав политически разум и поглед в бъдещето, подпомагат капсулирането на българите мюсюлмани и пречат на тяхното интегриране в съвременното общество. Държавната политика започва да се променя през 30-те години на века. 1932 година Министерството на просветата започва да заменя дотогавашните назаднали методи на обучение със съвременно светско образование, създават се множество училища, където се преподават история, география, хигиена и пр., предмети, нужни за културното издигане на Родопския край. В същото време българските военни власти започват да взимат българи мюсюлмани на редовно военна служба, а не в трудовашките групи, както е било дотогава. Тези контакти между българи от различните религиозни групи – православни, мюсюлмани, протестанти и католици, се оказват много полезни за националното осъзнаване на множество българи мюсюлмани. Тук е мястото да се отебележи, че сред българите католици също е имало тенденции за странене от българската нация, като са се наричали „павликени”, „католици”, „латини”[3], което също е било резултат от погрешното и остаряло средновековно схващане, че българин е равнозначно на православен. Същевременно в Смолян се установява Наум Главинчев, родом от Македония, гледан подозрително от тогавашните власти, заради родството си с Лев Главинчев, левичар. По негова инициатива в началото на 1931 година при читалището в града се организира културно-просветна комисия, със задача да работи за пробуждане народностното съзнание у българите мюсюлмани. В тази вързка се организира една конференция, насочена към мюсюлманските духовници, която да разясни понятията – народност, религия, Отечество, поданство. Тази конференция среща отпора на по-закостенелите фанатици сред духовенството и след поредица от оплаквания от тяхна страна до министър-предстдателя Андрей Ляпчев, Наум Главинчев е преместен по съкращение от гр. Смолян.


ОСНОВАВАНЕ НА ДРУЖБА „РОДИНА”

На 13 януари 1937 година в Смолян се устройва музикална вечеринка, организирана на Данаил Тотев – държавен лесничей от Ловеч, на която по негова идея са поканени да участват и българи мюсюлмани, които да изпълнят типични за родопския край песни. Въпреки че досега българите мюсюлмани не са излизали на сцена, тази им първа проява окончава с голям успех и няколко пъти са извикани на бис. Групата е отрупана с похвали и поздравления и полека се ражда идеята за собствена вечеринка, организирана и изпъленна само от българи мюсюлмани. Така скоро започва подготовката за изнасянето на тази вечеринка. Тук водеща роля има Ариф Бейски, българин мюсюлманин от виден смолянски род. Петър Маринов, също родопчанин, адаптира в пиеса един разказ от „Родопски напредък”, кръщавайки я „Съдът на агите”. Инициаторите българи мюсюлмани сформират „Културна българо-мохамеданска група в гр. Смолен” и издават официална покана за представлението. В поканата те отбелязват, че е „това първо по рода си културно явление”[4], а причините за това са, че „нашите предшественици дълги години и даже столетия са живели един съвсем затворен живот, без никакво участие в общата просвета и напредък.”[5] Ясно са изразени и напредничавите идеи на организаторите, които декларират желанието си просвета и по-добро бъдеще: „Не можем да останем неми зрители на културата и напредъка на нашето отечество, дето сме родени и откърмени.”[6] В поканата те отбелязват своето намерение да превърнат тази вечеринка в традиция, която да помогне за изравняването на българите мюсюлмани с българите християни в културно отношение. Съставя се и протокол, който може да бъде смятан за идейно начало на Дружба „Родина”, като в него за пръв път са отразени с такава яснота идеите на бъдещото движение, което го прави ценно свидетелство за родинското движение. Той гласи: Протокол, гр. Смолен, 24. II. 1937 год. Група младежи българи мохамедани в гр. Смолен, ръководени от чисто вътрешни подбуждения и ясно съзнание, че е дошло време и ние да заживеем един културен живот в духа на новото време и дададем потик към народностно пробуждане на нашите съберници и сънародници от Родопския край, които досега са живели един съвсем затворен живот, останали най-назад в културно отношение от всички отклонки на славянското племе, решихме да скъсаме отношенията си с вековното невежество и да поведем народа към един нов и културен възход за благото и честта, както на нас – българите мохамедани, така и на целокупното ни отечество България. Ние добре знаем, че сме българи по народност и че по една или друга причина преди 3-4 века, сме приели мохамеданската вяра. Това, обаче, не ни пречи ни най-малко да се чувстваме членове на общото славянско семейство. Заблуждението, в което са тънали нашите деди, искаме да отхвърлим и заживеем в радост, още повече сега, когато се чувстваме с едно сърце и с една душа с нашите сънародници – българите християни... Имената на членовете на тая първа българомохамеданска културна група са следните: Ариф Юс. Бейски, Мехмед М Ишарлиев, Брахим Джаферов, Зюйди М. Челебиев, Ариф Хас. Барчинков, Сюлейман Ем. Фисенски, Мустафа Ибр. Порязов, Смаил Джелалов, Адил Ходжаджиков, Салих М. Узунов, Исен Челебиев и старият общественик Юсеин Бейски... В духа на досегашните традиции решихме всички жени българо-мохамеданки и българо-християнки да бъдат на балкона...”
Новаторство представляват не само идеите за модернизация на обществото и ясното и точно изявяване на българска национална принадлежност. За пръв път се предвижда жени българки мюсюлманки да присъстват на подобно обществено мероприятие, което е ясен знак за прогресивните идеи на инициаторите на представлението, които отхвърлят досегашните порядки, превърнали жената в роб на домашното огнище и назадничавото мислене.
Самата вечеринка се състои на 24.II.1937 година, а интересът на обществеността към нея е голям. За да присъстват на това събитие, множество българи мюсюлмани извървяват пътя от околните села до града, облечени в празничните си дрехи. Вечеринката е открита с националния химн „Шуми Марица”, а слово в началото произнася Ариф Бейски. Той обръща внимание на значимостта на започнатото дело и неговата необратимост. Показателни са думите му, че веднъж тръгнали напред, българите мюсюлмани не трябва да спират своето движение към прогрес. Ариф Бейски изтъква необходимостта българите мюсюлмани да заемат свеото достойно място в обществото, за което освен просвета и напредък е нужно и разбирането на българите християни и тяхната помощ към движението, „за да се изравним културно и така да представляваме едно семейство, едно неразривно свързано цяло”[7] Ариф Бейски не пропуска и въпроса за религията, който противниците на движението се опитват да използват, за да го злепоставят: „Тук аз не говоря за религия. Не докосвам никак въпроса за религията. В нашето отечество всеки е свободен да изповядва своята религия, каквато и да е тя. Религията няма нищо общо с културния подем и народностното чувство. Не само на нас, но и на цялото човечество, религиозните чувства не пречат за културните начинания и напредък.” – и още – „Невежеството и тъмнината са опасни спътници и ние трябва да се борим с тях.”. В тези няколко реда от речта на младия родопчанин е събрана цялата идейна сила на новото движение. Той посочва като единствен негов враг невежеството и поражданите от него фанатизъм и омраза, а основна цел са просперитетът и културното издигане на родопския край, без да се прави разлика между религиозната принадлежност не неговите обитатели. Самото представление постига неочакван успех. Освен пиесата „Съдът на агите” са изпълнени и народни песни, стихотворения и хуморески. Интерес будят стиховете, писани от млади българи мюсюлмани, декламирани от самите тях. Те по-късно са поместени в „Дял на младите българи мохамедани”, част от Сборник „Родина”. Представлението е закрито с реч на Петър Ан. Маринов, който изразява радостта си от проведеното културно събитие и благодари на изпълнителите, изтъквайки значимостта на тяхното начинание. Вечеринката получава отзиви и в печата. Материали за нея публикуват вестник „Зора”, сп. „Родопа”, в-к „Мир”. В-к „Зора отбелязва: „Българите мохамедани в Смоленска околия са едни от най-напредничавите. Затова именно и уредената завчера „българо-мохамеданска битова вечер” в Смолен привлече симпатиите на обществото в града, Райково, Устово и др., големият салон на читалището едва може да побере множеството посетители...Самата „вечер” беше интересна и дори знаменателна. За пръв път помакини идваха масово на представление...” [8]Вестникът споменава и речта на Ариф Бейски, а статията завършва с пожеланието това събитие да се превърне в традиция. Положителни са отзивите и в другите вестници и списания.
В резултат на успеха на проведената вечеринка, сред българите мюсюлмани възниква идеята да се създаде едно културно дружество, което да продължи започната положителна дейност. Това става на 3 май 1937 година в гр. Смолян, където група от 22 души, българи мюсюлмани, провеждат учредително събрание и слагат началото на „Българо-мохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба РОДИНА в гр. Смолен”. За председател на събранието е избран местният първенец и общественик Юсеин Бейски, обсъждат се името, целите и устава на организацията. В учредителния протокол като участници в това събрание са споменати следните имена: Юсеин Бейски, Ахмед С. Хусков, Смаил Джелалов, Мехмед Ишарлиев, Зюйди Челебиев, Осман Ходжаджиков, Хасан Шехов, Юсеин Челебиев, Незиф М. Речников, Хасан Фисински, Сюлейман Фисински, Ахмед М. Муцев, Юсеин К. Якубов, Салих Ходжаджиков, Салих Бошнаков, Исен Байрамов, Ариф Юс. Бейски, Тодор Г. Петров, Петър Ан. Маринов и д-р. Гр. В. Григоров. Избира се ръководство на дружбата с председател Ариф Бейски, а за почетен председател е избран Юсеин Бейски, който притежава голям авторитет в града. Приет е устав, който регламентира бъдещата дейност на сдружението и представлва ценен извор за характера му. Сред целите на Дружба „Родина” са отбелязани:
· „Да работи за взаимното опознаване, сближение и подпомагане между българите мохамедани и българите християни в Родопската област.”
· „Да събужда и развива народностното чувство у българите от мохамеданско вероизповедание.”
· „Да работи за религиозно-нравственото преуспяване на същите.”
· „Да подпомага всички инициативи, които целят културното, просветното и народностното издигане на българите мохамедани от двата пола, и да култивира у тях любов към род и държава.”
· „Да ги пази от всякакви външни пропаганди и инородни внушения и въздействия.”
· „Да съдейства за стопанското и икономическото издигане на Родопския край.”[9]
Тези шест точки от устава на организацията са ясен знак за нейната прогресивна основа, целяща културния и икономически напредък на Родопите и по-специално на българите, изповядващи Исляма, които живеят в него. Основната идея на Дружбата е премахване на религиозните и исторически предразсъдъци между българите мюсюлмани и българите християни и подпомагането на тяхното мирно съжителство и просперитет. В устава следват методите за постигане на гореспоменатите цели:
„Чл, 3. За постигане горните цели дружбата си служи с следните средства:
· Устройва срещи, вечеринки, представления, беседи, сказки, четения, изложби и др.
· Откупува и издава книги и др. Печатни издания с подходяще съдържание за проучване миналото и настящето на Родопската област.
· Бди за строго придържане към религиозните догми на мюсюлманството и Корана, който трябва да стане разбираем за мъжете, жените и децата.
· Дава помощи на нуждаещите се членова, бедни, но народностно пробудени и осъзнати българи мохамедани, а така също и на молитвените домове, намиращи се в крайна нужда.
· Стреми се да изкоренява всичко небългарско народностно в духа и живота на българите мохамедани и мохамеданки, като чисти чуждиците в нравите, обичаите, навиците, облеклото, езика и бита, които ги отделят и пречат за общото сближение, единение и братство между българите мохамедани и българите християни.
· Изучава и популяризира всичко българско в Родопския край.
· Съдейства за образуване и други подобни дружби в съседните българо-мохамедански селища.
· Влиза във връзка с всички културни дружби в Царството, които работят за Родопския край и търси съдействието им в духа на настоящия устав.”[10]
Посочените методи за действие превръщат „Родина” в една изцяло културно-просветна огранизация. Точка втора от средствата дава ясен знак, че организацията смята, не само да работи за запазването на Мюсюлманската вяра на българите мюсюлмани, но и смята за нужно тя да стане по-ясна и по този начин по-близка, като под това се разбира по-качествено религиозни образование на български език и превеждане на религозните книги, които дотогава са били разбираеми само за малка част от проповедниците и свещенослужителите. Дружба „Родина” си поставя и хуманната задача да помага на изпаднали в беда, а също и да служи за опознаването на културата и историята на Родопите. Друго благородно дело е сближаването на българи мюсюлмани и българи християни в Родопите. По-нататък уставът засяга чисто огранизационни въпроси за членството, членския внос, събранията на организацията и прочие. По повод някои нападки към дружба „Родина” от комунистическата власт, в своите спомени Петър Маринов пише: „Основаването на дружба „Родина” стана самостоятелно и напълно спонтанно, т.е. без никаква намеса или внушение на тогавашните държавни власти...Туй дължа да изтъкна по повод подхвърлянето на некои, че дружба „Родина” била образувана по искане на тогавашната власт. Тъкмо обратното – дружба „Родина” тогава беше под подозрението на властите. Тогавашните военни и полицейски власи не скриваха помежду си опасенията, че зад нея се крие някаква комунистическа организация за модернизъм в живота, прикрита левичарска група и прочие, като по едно време се беше стигнало почти до нейното разтуряне. Затова основателите на дружба „Родина” и постъпващите след това членове преживяха много горчевини, за да ги убеждават, че са искрени и сърдечни...”[11]
Петър Маринов още отбелязва със съжаление, че първоначално родинци са мислели, че главно ще трябва да работят в средите на българите мюсюлмани, но с течение на времето се оказва, че и голяма част от българите християни трудно приемат идеите на дружбата, мислят до някаква степен закостеняло и често не са склонни да й помагат в нейната дейност. Най-често нападките са насочени именно към него като секретар на Дружба „Родина” и единствен българин християнин, привлечен в ръководството й. Знаменателни са неговите думи, охарактеризиращи младото родинско движение: „Това бе чисто и просто една мирна революция, която привличаше към себе си всеки честен и здравомислею българин от двете вероизповедания от Родопския край.” [12]

1.
ДЕЙНОСТ НА ДРУЖБА „РОДИНА”
(1937 – 1938 г.)

След проведеното учредително събрание се провежда още едно – организационно, на което се изготвя план за дейността през предстоящата зима и разглеждане на някои належащи въпроси. Постепенно се напечатват позиви, материали и заявления за записване на нови членове, които се разпространяват в околията от доброволни агитатори родинци. В този първи период на агитация дружба „Родина” разделя обществото на „стари” и „ млади”, съответно, приемащи и неприемащи идеите й. Тези два лагера водят идейна борба, подобна на тази на българите християни по време на Възраждането срещу гръцкото духовенство и назадничавата част от обществото. Срещу младите родинци се изправят част от старите хора, които се страхуват, че по този начин се накърнява религията им, а който стане член на дружбата вече не е мюсюлманин, а „гяурин” – безверник, а душата му ще отиде в джендема. На страната на старите застават и част от чорбаджиите и голяма дял от мюсюлманското духовенство с остарели разбирания – имами, ходжи и прочие, които се противопоставят на въвеждането на българския език в джамиите, макар това да е единственият начин българите мюсюлмани да разбират своите молитви към Бога. Тук е важно да се отбележи, че тези духовници са под ведомството на турското главно мюфтийство в София и действат по негови директиви. Правят се всевъзможни опити да се спъне дейността на Дружба „Родина”, включително се подават жалби до властта, част от които придружени и с опити да се подкупят овластените лица. Като нейни противници се оформят туркофилите в областта, а също и работещите активно там агенти на турската пропагандна мрежа, прикрити под булото на проповедници на Корана по Рамазан, сюнетчии и продавачи на дребни стоки. Пример за подобен сблъсък е изгонването през 1940 година от младите българи мюсюлмани на турски сюнетчия и то посред бял ден в град Смолян. Проблеми организацията има и с някои българи християни, като най-високопоставен от тях е Смоленският архиерейски наместник, който изразява отрицателното си отношение към нея. За сметка на това, голяма част от освободените млади българи християни гледат със симпатия на „Родина” и след време някои от тях стават нейни членове. В края на 1937 година се правят и първите плахи стъпки за промяна на женското облекло, което до това време сред българите мюсюлмани е изцяло религиозно. Членовете на дружбата купуват на своите съпруги балтони, с което да дадат пример на останалите. Идеята на тази промяна е да се въведе модерно, гражданско облекло и по този начин да се даде равен шанс за участие на българките мюсюлманки в обществото. Същевременно започва подготовка за провеждане на второ голямо представление в салона на местното читалище. Този път е избрана пиесата „Възрожденци”, която описва стремленията на младите българи мюсюлмани. Родинци взимат решение вечеринката да се проведе на 5 декемви, 1937 година, по случай мюсюлманския празник „Рамазан байрам”. Този път организаторите решават да не отделят част от салона за жените, а да сложат всички заедно в салона, като по този начин заявят своите прогресивни идеи. В публиката на представлението за пръв път се появяват българки мюсюлманки в гражданско облекло, а на сцената за пръв път излиза жена българка мюсюлманка, която играе една от главните роли. Тази чест се пада на младата Бинка А. Субашлиева, ученичка от местната прогимназия. На представлението присъстват околийския мюфтия, кметът на града, градският имам, началникът на смоленския гранизон и някои мюсюлмански първенци. Вечерта е открита с реч на Ариф Бейски, който изразява радостта си от факта, че подобно начинание се провежда за втори път в Смолян и този път успехът му е по-голям. Той говори за дейността на „Родина”, за близостта между българите мюсюлмани и българите християни: „На тия, които ни помагат в това свещено дело – нашите безкрайни благодарности, а на тия, които спъват и смущават тоя наш исторически процес, независимо от какво вероизповедание са – нашето презрение.”[13] – и още – „Ние, родопските жители, сме българи, от които едни мохамедани, а други християни. Религията, обаче, за нашето народностно чувство няма значение. Няма нито една държава в света, която да се състои само от една религия и няма нито една религия, която да се изповядва само в една държава. Напротив, в свободните държави се изповядват най-различни и разнообразни религии. Това, обаче, съвсем не пречи на народите да се грижат общо за силата и величието на своята държава. Лозунгът на албанците е: „Едни сме мохамедани, други католици, трети православни, но всички сме албанци и кото религиозен албански глава отрича народността ни, отхвърля се.”...”[14] Слово произнася и началникът на смоленския гарнизон – подполковник А. Янчев, след което започва същинското представление с декламиране на стихотворения, писани от млади българи мюсюлмани, изпълнение на народни песни, хуморески и самата пиеса „Възрожденци”. Както често се е правело в такива случаи, изпратена е телеграма до Н.В.Царя, който удостоява организаторите с отговор, съдържащ и следните думи: „Пожелавам в единение и сътрудничество българи мохамедани и християни да градят благоденствието на вашия хубав Родопски край.”[15] Големият успех на представлението получава отзиви в тогавашния печат – „Вестник на жената”, в-к „Борба”[16], в-к „Родопска мисъл”[17]и др. „Вестник на жената”, обръща най-много внимание на присъствалите на представлението българки мюсюлманки в гражданско облекло: „Най-мила, обаче, и най-трогателна картина предсталяваха групата от няколко десетки български мохамеданки, заели предните места на салона – съпруги, майки, сестри на излизащите на сцената и на тия, що са в редовете на възродителната дружинка, които в съвременно градско облекло, към което те се приспособяват по чисто своя инициатива и по такава на мъжете им, със светнали от щастие и умиление лица, доживели да видят свободно и открито тъй хубавия Божи свят и проявлението на висшето Божие създание – човека, дадоха да се разбере, че булото, което исторически момент преди 300 години бе наметнал на лицата им и което те със стоицизъм, с много горести и потулени надежди носиха досега, е скъсано завинаги, затворът на решетките, където те напоследък доброволно бяха окаяно заключени – сринат и просторът на широките им гостоприемни души – широко отворен...” [18] Другите вестници сравняват делото на младите българи мюсюлмани с това на Паисий и пожелават успех в бъдещите начинания. По същото време в София излиза и специален байрамски брой на сп. „Родопа”, списан от младия и деен българин мюсюлманин Ариф Садъков.
Във връзка със споровете за религия и народност, на родинци често се налага да обясняват, че това са две отделни неща и религията не предопределя народността на човека. До някаква степен този проблем съществува и днес, защото все още има българи мюсюлмани, които смятат, че щом изповядват Исляма, това автоматично ти прави турци. Това е наследено от Османската империя, в която поданиците на падишаха са били разделени на религиозен, а не на национален признак и религията се е идентифицирала с народностната принадлежност от администрацията. В тази връзка се организира събрание, на което младият Юсеин Якубов, който по това време е ученик в Пловдив, представя своя реферат на тема „Минало и понятия за народност и религия”. Същевременно събранията на дружбата се провеждат редовно и на едно от тях членът Ахмед Хусков дава идеята Дружба „Родина” да избере свой химн. За такъв е приета песента „Горда Стара планина”, писана от Цветан Радославов през 1885 година, която песен по-късно през 1964 година ще стане български национален химн. Дружба „Родина” провежда в края на януари 1938 година събрание, на което се обсъжда въпросът за мюсюлманското обучение. Родинци отбелязват ниското равнище на познаване на Свещения Коран и на религиозното образование като цяло, което се дължи на това, че огромната част от учителите по Коран са необразовани, а самият той се преподава на непонятния арабски език, който децата не разбират. За тази цел родинци изпращат писмо до околийския мюфтия с молба основните молитви, които се произнасят, да бъдат преведени на български, а също и част от богослужебната и училищна литература, за да стане Ислямът разбираем и за българите мюсюлмани.
От началото на 1938 година датират и първите изяви на дружа „Родина” извън Смолян. На 15 и 16 януари 1938 година група от родинци посещава селата Смилян и Арда, където изнася вечеринки, поставя на сцена пиесата „Възрожденци” и разяснява своите идеи сред местните българи мюсюлмани. Успехът на тази обиколка е голям, представленията са посетени от голям брой хора, а в тях участие взимат и местни селяни, които изразяват съпричастността си към родинското движение. В своята реч Яшар Делиеминов от с. Смилян, подчертава значението на това представление, като първо, изнесено от българи мюсюлмани на тази сцена. В резултат на тези обиколки са създадени и първите клонове на „Родина” извън Смолян – в Смилян и Арда. В същото време се поражда и мисълта да се работи в ежедневния живот на българите мюсюлмани за подобряване на техния бит с чисто практическа помощ. За тази цел от първи до десети февруари 1938 г. „Родина” организира готварски курс, в който взимат участие 15-тина българки мюсюлманки.
В началото на 1938 година се състои и втората традиционна вечеринка на дружба „Родина”, една годна след първата такава. За дата за провеждането й е избран 12 февруари, което съвпада с друг голям мюсюлмански празник – Курбан байрам. За основно представление този път е подготвена пиесата „Посестрими”, която отново е взета от бита на българите мюсюлмани и подчертава духовната близост между българи мюсюлмани и българи християни. Отново са подготвени стихотворения, писани от млади българи мюсюлмани, а сред обществеността е разпространена покана. Вечерината този път е открита от членовете на „Родина”, които заедно изпълняват химна на дружбата „Горда Стара планина”, подета и от многобройната публика. На сцената освен пиесата и стихотворенията е изпълнена и ръченица от деца на българи мюсюлмани, която печели овациите на публиката, а децата са извикани на бис.
Дружба „Родина” си поставя задачата да направи едно пътуване из вътрешността на България, като по този начин да представи своята дейност на широката общественост и да спечели симпатизанти. Изпратена е молба до Б.Д.Ж. на културно-просветната организация да се отпуснат безплатни билети, но отговор така и не пристига. Налага се родинци да наемат свой собствен автобус, с който да осъществят своето пътуване. Противниците на движението правят опити да провалят пътуването, дори се стига до заплахи от страна на по-старите, че ще лишат внуците си от наследство. Заплахите не оказват влияние на младежите, които заминават на сутринта на 19 февруари. Първата спирка на групата е Асеновград, където родинци се срещат с местното родопско сдружение „Рожен”, което изнася специално за тях преставление „Песента побеждава” още същата вечер. На следващия ден родинци изнасят вечеринка във Военния клуб в града, чийто салон се оказва малък, за да побере желаещите да видят представлението и повечето от зрителите остават прави. Целите на дружба „Родина” са представени пред обществността от ръководителите на групата, а реч произнасят и представители на родопското сружение „Рожен”. На следващия ден представителите на „Родина” посещават началника на гарнизона, кмета на града, околийския управител, като навсякъде са приети радушно. След това заедно се отправят към гарата на града, откъдето заедно заминават за Пловдив. Там са посрещнати от пловдивските родопски деятели, начело с братя Чичовски. Смолянската група е разведена из града и е настанена в хотел „Бяло море”. Вечерта родопчани са заведени на кино, което е голяма преживяване за повечето от тях, защото почти никой досега не е виждал нещо подобно. На следния ден групата продължава разглеждането на града, а вечерта изнасят и тук своето представление, постигайки голям успех. На сцената стихове декламира младият Юсеин Якубов, българин мюсюлманин, който учи в Пловдив. Вечеринката се закрива с реч на д-р Г. Чичовски, родопчанин, който заключва със следното: „Нека между цветята на красивия букет на българската народност, наред с българите католици, българите православни, българите протестанти и др. нека имаме и едно хубаво цвете – българи мюсюлмани!” [19] Тук ще си позволя един съвсем малък коментар – колко напомнят тези слова на днешния общоевропейски девиз „Единство в многообразието”. На другия ден гостите посещават кмета на града и началника на гарнизона, след което заминават обратно за Смолян. По пътя си обратно родинци са принудени да нощуват в Чепеларе, защото на Рожен са паднали снегове и пътят е задръстен. Групата се настанява по частни къщи и решава да не губи вечерта и огранизира и тук своя вечеринка. На следващия ден, след известни перипетии, родинци пристигат в Смолян, преставили достойно българите мюсюлмани и дружба „Родина” пред обществото.
През месец май 1938 година дружбата ще отбележи своята първа годишнина. Още при основаването й се взима решение да се избере един ден за дружбен празник и да се организира подходящо тържество. За такъв родинци избират главния пролетен празник, празнуван еднакво и от християни, и от мюсюлмани – Гергьовден. На същия ден българите християни от Смолян имат свой събор в местността „Св. Георги” северно от града и по предложение на членовете на дружбата се решава тържеството да се състои в съседство с него. Огранизира се събор, на който приръстват всички членове на дружба „Родина”, заедно със семействата си. Приготвя се трапеза, пеят се песни, играят се хора. За пръв път на публично място българи мюсюлмани седят размесено – мъже и жени. Събора на българите мюсюлмани е посетен от много от българите християни и обратното, а накрая се извива общо българско хоро.

2.
(1938 – 1939 г.)

Лятото на 1938 година преминава без някакви особени прояви от страна на дружба „Родина”, но е белязано от едно силно движение на духовете в смолянска околия. Населението започва да я нарича с името „културата” и обществото се разделя на два лагера – за и против „култураса”[20]. По същото време в списание „Родопа” в София, списвано от Хр. Караманджуков, а също и местният вестник „Красногор” печатат статии и дописки от интерес за младите българи мюсюлмани, които също спомагат за повдигането на духа на родинци. През месеците септември и октомври дружбата огранизира няколко събрания, на които се обсъжда бъдещата й дейност и отношението на обществеността към нея. Установява се, че множеството прояви на „Родина” през изминалата повече от година от основаването й са се отразили върху духовете в самата дружба. Нейните членове са придобили увереност в правотата на своето дело и са готови да не отстъпят докрай, въпреки някои отрицателни настроения към тях сред обществото. На 8 ноември 1938 година се състои първото общо годишно събрание на дружба „Родина”, на което присъстват почти всичките й основатели, а също и повечето на новите членове. Прави се отчет за дейността през изминалата година, който е повече от задоволителен. На събранието се правят промени в настоятелството на Организацията, както е предвидено по устав. На мястото на Исен Челебиев е сложен Ахмед Хусков. Сменят се и членовете на контролната комисия. Събранието решава да в близките месеци да се направят обиколки из съседните на Смолян селища, където да се държат сказки и събрания, водени от българи мюсюлмани и да се организират клонове на „Родина”. Взима се решение да се огранизира конференция за имамите и духовните лица, която да ги запознае с идеите на дружба „Родина”, да се устрои една традиционна вечеринка, а също и да се издадат материали, насочени към българите мюсюлмани. По това време се слага под печат и първата книга от „Сборник Родина”
От избраните основни точки за бъдеща дейност на първо място започва организирането на имамска конференция в Смолян. Тя предизвиква огромен интерес сред мюсюлманското духовенство и на 17 ноември 1938 година събира почти всички духовници от околията. Конференцията е открита от околийския мюфтия, който дава думата на шериатския секретар и председател на дружба „Родина” – Ариф Бейски. В своята реч той обяснява понятията религиозна и народностна принадлежност, като изтъква, че те не са в противоречие помежду си. Той приканва всички духовници към съдействие за повдигане културното ниво на българите мюсюлмани. Разбира се, намират се и противници на родинските идеи. Като изразител на тези течения се явява Ариф Агушев от село Могилица, който влиза в словесен двубой с водачите на „Родина” Младите българи мюсюлмани изтъкват, че досегашното състояние на духовното образование е изключителн ниско и причината за това е преподаването на чуждия и неразбираем арабски език, който дори самите имами не разбират. Това е станало причина за голямо обезверяване. Родинци изтъкват, че единственият начин това да се промени е въвеждането на българския език в духовното образование, който е майчин за българите мюсюлмани. На това противниците им отвръщат, че не било нужно хората да разбират религията, а само да се кланят на Бога, че мюсюлманското население ще мине и без култура и образование. Във възникналите спорове ясно се очертават идейните основи на двете течения – едното, борещо се за напредък и просперитет, а другото, предпочитащо нещата да вървят по старому и да не се променят. Конференцията завършва без някакъв осезаем резултат, но основната поледица от нея е повишаването на интереса към дружба „Родина”, което дава ясно да се разбере, че младите няма да се откажат от своя път напред, но старите трудно ще отстъпят от своите позиции.
Скоро след конференцията и по случай предстоящия Постен празник (Рамазан байрам), настоятелството на дружбата взима решение да призове българите мюсюлмани да захвърлят фесовете, които още голяма част от тях носят. Идеята на това начинание е да се премахнат белезите на културната изостаналост, какъвто е фесът, една отживял времето си атрибут, който служи, за да се демонстрира някаква инородна принадлежност, а още повече, представлява спомен от времето на турското робство. Тук лесно можем да направим паралел с културната революция на Мустафа Кемал в Турция, който изкоренява всички признаци на изостаналост в обществото, започвайки от дрехите, който са чисто външен белег на назадналостта. Разликата между двата исторически процеса е в насилието, с което е извършена смяната в Турция и доброволното начало при дружба „Родина”. За целта е отпечатан позив: „Българите мохамедани от дружба „Родина” в гр. Смолен, верни на Корана и чисти от всякакви инородни заблуждения българи, направлявайки деянията си с будно чувство за народностно възраждане и осъзнаване, по случай днешния голям религиозен празник „Рамазан байрам”, призоваваме всички българи мохамедани от Родопската област да скъсат с вековния мрак и невежество, като: Мъжете хвърлят веднъж завинаги инороднаат шапка – феса и го заменят с българска народна шапка, а жените да сменят постепенно черното було (мехтен), което е знак на робство и безчовечие, и да го заменят с народно облекло. Ето повече от 25 години откак сме освободени, но спъвани от пакостно заблуждение, простотия и невежество, за наш срам и позор, ние не сме още вкусили истински от плодовете на нашата свобода! Стига този срам и тази тежка заблуда! Стига служба на простотията! Дошло е време да се освободим от този мрак и невежество и да заживеем с общия дух на родното ни отечество България! Приканваме всички българи мохамедани да прегърнат това свято народно дело и да тръгнем всички заедно, смело и енергично, по пътя на нашето народностно възраждане! Нашите духовни власти, които добре разбират, че религията няма нищо общо с облеклото и шапката, че народност и религия са две различни неща, дълг им се налага да поясняват това на народа! Приканваме всички будни българи от Родопската област да съдействат за постигане на тия реформи! Моментът е исторически. Време за губене няма.. Напред! Бъдещето е наше! Гр. Смолен 22. XI. 1938 г. „[21] Позивът е разпространен във всички села в Смолянската околия от доброволни агитатори през нощта срещу 23 декември 1938 година. Последвало и допълнително агитиране от страна на родинци, на които често се налагало да влизат в спорове и да обясняват смисъла и целта на подетото начинание. П. Ан. Маринов отбелязва в спомените си, че често се случвало хората да питат родиници, дали това идва от държавата или от „културата”: „Много лесно и изгодно беше за родинци тогава да кажат: „От държавата е тая наредба”, - но те не казаха така, защото съзнанието за тяхната самодейност беше по-съществено, – пише Маринов – ентусиазъма им ги правеше прями, обективни и искрени, тъй че лъжа и демагогия в делото им не допускаха да има.”[22] На места е имало и известна съпротива срещу изхвърлянето на фесовете. Интересен пример е този в село Търън, където имамът Мехмед Дервишев се заема сам да разясни идеята на „Родина”. На 25 същия месец, когато населението се събира в джамията, той им прочита позива и прави пояснения по него. В резултат на това една група от селяни го предупреждава или да се откаже от „Родина”, или от имамлъка. Той им отвръща, че няма да направи нито едно от двете, след което отваря джамията, започвайки служба, последван от по-голямата част от хората в селото. В следствие на акцията за свалянето на феса са повдигнати няколко дела срещу родинци, едно от които е изключително любопитно с исканията си – да бъдат заплатени парите за сваления фес. Правят се поредните опити за злепоставяне на Дружбата, като дори се опитват да я наклеветят дори като противобългарска организация.
Междувременно почва подготовката за третата традиционна вечеринка, посветена на Жертвения празник – Курбан Байрам, както е и според устава на „Родина”. Подготовката за представлението тече с пълна сила, от с. Могилица е докарана старовремска, тежка носия, с която е трябвало да се изиграе ролята на Салих ага в специално подготвената за случая пиеса. Тя неслучайно е избрана от организаторите, защото през 1938 година се навършват 100 години от обесването на този родопски властелин, който бил българин мюсюлманин и третирал еднакво българите от двете религиозни групи и с това останал в народната памет. Отпечатана е и покана, в която четем: „...Като смятаме, че е близко до сърцето Ви тази проява на народностно възраждане и сред нас българите мохамедани, останали най-назад в това отношение измежду всички отклонки на целокупното ни българско плема, чест имаме да ви поканим да присъствате на това тържество, на което ще се манифестират чувства на взаимност и еднородие, което ще е голяма за нас морална подкрепа...”[23] Оказва се, че въпреки противоречията в обществеността, третата традиционна вечеринка на „Родина” е привлекла вниманието на родопчани и в деня на представлението залата била пълна докрай. С присъствието си, проявата уважили всички преставители на околийските власти, районният мюфтия, първенци на българите мюсюлмани съ семействата си, както и командирът на Таркийската дивизия г. полк. Ас. Николов. След „Шуми Марица” тържеството се открива с реч на председателя Ариф Бейски. Тя подчертава неизменимостта на целите на дружбата, която се бори за културното издигане и народностно осъзнаване на българите мюсюлмани: „...Вярвайте, драги българи мохамедани, мохамеданската религия, която изповядваме, ни най-малко не ни пречи да се чувстваме българи. Ние сега именно се намираме, радваме и живеем в нашето истинско Отечество. България, ето нашата Родина! И кам може да бъде иначе, когато нищо инородно няма в нашия бит, в нашия език, нрави и обичаи!? Нашата домашна култура, нашите взаимни отношения, звучният славянобългарски език, който говорим, изобщо целият наш племенен облик, сочат по един най-ясен и категорически начин нашата българска народност. Дружба „Родина” иде да посочи именно тая проста и ясна за разбиране истина. Нашата дейност няма нищо общо с политиката, тя няма нито сянка от политически елемент, защот ние с политика не се занимаваме, а ратуваме за една историческа истина, притулена от вековете, за която имаме всичките исторически основания да се борим. Българи сме по народност, а по вяра – мохамедани! Ето нашият девиз!”[24] Нататък Бейски обяснява разликата между религиозна и национална принаделжност и призовава: „Драги българи мохамедани, знайте своя род и език! Изповядвайте високо своята българска народност! Не се страхувайте! Бъдете смели! В това няма нищо страшно и с това нашата мохамеданска религия не ще се нарани ни най-малко.Отблъсквайте смело и енергично всеки зложелател на вашето спокойствие, който за лични интереси или чужди внушения иска на ваш гръб да гради своето бъдеще и да става предател на Родината! На такива мястото не е тук!...”[25] Следват ръкопляскания, а своите поздравления към присъстващие отправя г. полк. Асен Николов: „Пожелавам на всички родопци, и мохамедани, и християни, тъй обединени и сплотени едни с други, да доживеем тия дни, когато ще видим осъществени нашите общи идеали.”[26] Следват аплодисметни и изпълнение на химна на Дружба „Родина” – „Мила Родино”, след което започва самата пиеса, посветена на Салих Ага Смоленски. Тя постига желания успех, изумявайки зрителите със старинната носия, облечена от играещия Салих Ага, а също и с чановете, специално донесени за случая, които огласяват една от сцените. След представлението думата взима Петър Маринов, който представя черти от живота на Салих Ага, подчертваайки неговото отношение към българите християни и мюсюлмани, които той не разделя заради религията им. Това е било интересно явление, при условие, че християните са били „рая”, сиреч по-низшо население в Османската империя. Животът на Салих Ага свършва, след като е примамен от турците и обесен. Представлението завършва с хора и песни, на които се хващат заедно християни и мюсюлмани.
По това време популярността на Дружбата силно нараства, което принуждава ръководителите й сериозно да помислят за разпространение й в околните селища. Вече нямало българин, християнин или мюсюлманин, който да не знае за дейността на „Родина”, а по-младите българи мюсюлмани били в голямата си част добре настроени към нея. Поради тази причина, в началото на месец март Мехмед Ишарлиев и Петър Ан. Маринов предприемат обиколка на източната половина от Смолянска околия. Интересен факт е, че в много от селата, младите и прогресивни българи мюсюлмани въвеждали тайно членовете на „Родина” и се събирали на тайни събрания, боейки се от близките си, хора със стари разбирания. Това говори каква пропаст е зеела тогава между поколенията – едното, мечтаещо за напредък, прогрес и модерност, а другото, затънало в тинята на предразсъдъци и фанатизъм. В тази първа обиколка родинци посещават селата Търън, Средногорци, Рудозем, Чепинци, Пловдивци, Смилян и др, като навякъде откриват симаптизанти на делото, които се присъединяват към Дружбата. Успехът от първата обиколка води и до втора, през втората част на месец март, която посещава селата: Могилища, Сивино, Арда, Киселичево, Черешово, Кремене.
В резултат на третата традиционна вечеринка и огранизационната обиколка в село Търън се заражда идеята за организиране на подобно представление от и за местните българи мюсюлмани. Начело на организацията застава младият и енергичен имам – Мехмед Салихов Дервишев, а за нейна дата се избира денят на Освобождението на България – 3 март. Самата вечеринка се състои от пиеса – „Премеждието на Продана”, декламиране на стихове и изпълнение на народни песни от Родопския край. Лошото време възпира смолянските деятели да присъстват на събититето, но за сметка на това идват гости от с. Устово. За представлението разбираме от дописката, изпратена по-късно в Смолян от Търънци, която съдържа и речта на Мехмед Дервишев по откриването на вечеринката: „Чувствам се крайно щастлив, че мен се пада честта на този велик наш ден да открия първото българско мохамеданско тържество в нашето село Търън, да изкажа моите и тия на групата младежи читалищни дейци благодарности за вашето тъй масово стечение...Този ден за нас е празник, защото от днес нататък и ние, младите българи мохамедани, се чувстваме освободени, освен от робството, но и от пакостното заблуждение, простотия и невежество, които ред години са сковавали, а и все още сковават сърцата на мнозина от по-възрастните наши братя, които още не могат да различат що значи религия и що значи народност и че как тия две неща не си противоречат. Ние можем да сме по вяра мохамедани, но сме преди всичко българи по народност. Затуй ние, младите българи мохамедани, се нареждаме гордо под трицветното българско знаме и с общи усилия, общо сътрудничество, ще работим и градим величието на нашия хубав Родопски край, величието на нашата Родина, величието на нашата майка България...”[27] След тези искрени и прочувствени слова започва самото представление, в което участват, както възрастни, така и деца, изпълняващи песни и стихотворения. Своето възхищение от стореното изразяват и директорът на местното училище и кметът на селото, които обещават да помагат и съдействат за следващи подобни начинания.
Скоро процесите, обхванали Смолянска околия започват да придобиват все по-голяма сила и от много места да се получават заявки за Сборник „Родина” или да се самоорганизират прогресивни групи от българи мюсюлмани. Пример е гр. Златоград, където през 1939 година се образува младежка група при местната тютюнева кооперация. Тази група решава по подобие на „Родина” да организира свое предсталение, на което да обяви своите цели и идеи. Това става на 11 март 1939 година, когато в местното читалище е изнесена първата вечеринка, организирана от българи мюсюлмани. Тя започва с националния химн – „Шуми Марица”, след което пред публиката говорят Хасан Из. Караметов и Исеин Алемков. В първата реч ясно са изразени идеите но новото дружество: „Да съдейства на учителите да прибират всички деца в училището, да ги ограмотят и направят годни граждани за себе си, за обществото и държавата. Да съдейства за развитието на чувството на взаимно зачитане и уважение....”[28] Втори говори будният младеж Исеин Алемков, който подчертава, че досега на тази сцена е имало немалко представления, но всичките са били изнасяни от българите християни, което било ясен знак, че българите мюсюлмани трябва да заемат своето достойно място в този културен процес: „Трябва всички да разберем, че само с просвета и знание ще си пробием път и ще подобрим нашия живот и бъдеще, и само тъй ще се издигнем като способни и достойни чеда на майка България.”[29] Представлението събира значителна публика и представлява едно добро начало за местната културно-просветна група, която по-късно се присъединява към Дружба „Родина”.
През втората половина на април 1939 г. се „Родина” организира втори десетдневен готварски курс за българки мюсюлманки. Този път го води учителката от земеделското училище в с. Райково – г-ца Стоилка Попова, а за нуждите на курса, къщата ти отстъпва един от основателите на Дружба „Родина” – Юсеин Бейски. Същевременно Дружбата решава да си изработи формена шапка и значка и след известни дебати как да изглежда избират да са направена от сива аагнешка кожа, с червено дъно, а отпред да има емблема „Р”, каквато ще е и значката на „Родина”.
На 7 май 1939 година се организира традиционният дружбен събор на „Родина”, на който присъстват членовете на дружбата от Смолян, както и техни гости, сред които е и Хр. Караманджуков от София, голям приятел на делото. В Сборник „Родина” за празника е отбелязано: „По-силни чувства на радост и въодушевление от тия на тоя годишен празник, дружба „Родина” никога не е преживявала. Това беше празник и на едно скъсване с един чужда, отживял времето си и с нищо неоправдан фанатизъм. Тържеството вървеше от самосебе си, съвсем естествено, непринудено и искрено.”[30] Привечер всички участници в събора се отправят заедно към Смолян под звуците на гайди и така тържествено влизат в града, събирайки се пред пощата, където празненството приключва. Само няколко дена след това на 14 май родинци присъстват на откриването на училище в село Киселичево, а реч произнася председателят на дружбата. По-късно, на 4 юни в Златоград официално е основан клон на Дружба „Родина”, на чието учредително събрание присъстват около 30 души.
През същата година по идея на българи мюсюлмани за пръв път войниците българи с мюсюлманско вероизповедание се заклеват на български език в името на Аллах да служат вярно на своето Отечество. Клетвеният обред е извършен от свещенослужители българи мюсюлмани – Мехмед Сал. Дервишев, който заклева войниците от пехотен полк - Пловдив, Мустафа Шарков – Артилерийски полк в с. Стрелча, Панагюрско, Афуз Ахмов на Пещерската дружина и Смоленския мюфтия – на пехотен полк на връх „Средногорец” при паметника за падналите за освобождението на Смолянско.
Последната проява на Дружба „Родина” през 1939 година е основаването на женска секция. Това е предвидено още в устава, но родинци изчакват подходящия момент и наличните условия, за да го обърнат в действие. Първите членки, които се записват в женската секция са: Насибе Шехова, Хурие М. Карахусова, Сафие А. Хускова, Фатме А. Бейска, Кадрие М. Кобатева, Тинка П. Маринова и др. При огранизацинното събрание са набелязани и някои точки от бъдещата дейност на женското дружество, които да привлекат повече симаптизанти и членове към него. Съществуването на една подобна женска секция към Дружба „Родина” е доста наложително, защото именно жените носят голяма част от гнета на фанатизма и консерватизма, изповядван по по-старите и назадничави българи мюсюлмани и именно те се нуждаят силно от промяна.
3.
(1940-1941 г.)


1940 година „Родина” посреща с много големи очаквания, но и много големи отговорности. Организацията се превръща в сериозен обществен фактор, чието значение тепърва ще нараства и ще определя живота, отначало в Средните, а после и в целите Родопи. Клоновете на Дружбата постепенно започват да покриват все по-голяма територия, а влиянието й нараства с всяка нова акция. „Родина” се превръща в двигател на модернизационните процеси в Родопите, закъснели с десетилетия, които само за няколко години под нейно влияние придобиват стихиен размер. Организацията се нагърбва със сериозни обществени проблеми като образование, култура, хигиена, интегриране в обществото на българите мюсюлмани, премахване на дискриминацията към жените в общността. Тези нелеки задачи, въпреки че предизвикват отпора на някои реакционни групи, превръщат родинци в глас на една нова епоха, а тяхното движение в една мирна революция.
Новата дружбена година започва под знака на движението за защита на жената българска мюсюлманка. Ето какво пише в началните страници на том III от Сборник „Родина”: „За всеки, който е ходил в Родопско допреди 1940 година, не е останало скрито пословичното булене, криене и бягане от срещи с какви да е хора на жените българки мохамеданки, онаследено от вековете под формата на някакъв верски култ и поддържано с фанатизъм, от което съвършено не е имало никаква полза, а напротив, нанасяло се е само вреда, като се е спъвал всеки стремеж у жените за издигане и равноправие. Така се е спъвало вроденото чувство у жените към българщината, за да заприличат в края на краищата на едни сенки или автомати, подчинени безпрекусловно на мъжете. Затуй, като естествено последствие се наложи, да се изведе жената от туй понизено, почти робско състояние и на първо време да се освободи, ако не от друго, то поне от робските признаци в облеклото и обноските, наложени й и насилствено поддържани в миналото, още повече, че туй освобождаване се яви като последствие на българското чувство и съзнание сред самите жени.”[31] Започналите още от 1938 година процеси, при които група от българки мюсюлманки за пръв път облича светски дрехи, се разширяват и стават повод за оживени спорове и дебати в тогавашното общество. Зараждат се и конфликти, понякога и в самите семейства, където жените българки мюсюлманки искат да заживеят по-съвременен живот, но мъжете им не позволяват. Родинци наблюдават тези процеси и след основаването на женски клон към Дружбата започва да тече сериозен разговор, как точно да се помогне на жените в този процес на модернизация, което е безспорна част от идеите на огранизацията. След няколко поредни събрания се взима решението да се издаде един призив към българските мюсюлманки за захвърляне на фереджетата и булата, което ще представлява едно скъсване със символите на досегашния на живот. Призивът гласи: „Зов към жените българки мохамеданки – Български мохамеданки, ето вече три десетилетия волята за свободен живот събори от главите на българите християни фесовете и кюляфите и отвя в забвение булата и тестемелите, които носеха нашите сестри – българските християнки. Ние, българките мохамеданки, заслепени от мрак и невежество, не можахме едновременно с тях да почувстваме вълната на родна светлина и всред нашата свободна родина вървяхме пипнешком, замаяни, без свой определен път и без свои идеали. В четвъртовековния ни свободен живот, обаче, очите ни навикнаха на светлина. Ние разбрахме, че за да бъдем щастливи, трябва един път завинаги да скъсаме с нашия с нищо неоправдан фанатизъм и да тръгнем дружно, открито и смело по пътя на една честна и открита служба на българския ни род и държава. Проникнати от това здраво съзнание за своята народност, род и език, нашите мъже, бащи и братя – българи мохамедани, през миналата година смъкнаха от главите си последните знаци на робството – фесовете и ги захвърлиха далеч, като вредни и срамни остатъци. Дошло е време и ние да последваме примера им и направим решителна крачка в промяната на нашето облекло! Време е да престанем да се чувстваме потиснати в своето родно и свободно отечество. Ние не сме робини на тая земя, а сме свободни българки! Мохамеданското ни вероизповеданиа не ни пречи да се чувстваме такива! Ние не сме грешници и няма от какво да се срамуваме, та да се крием зад було и да ходим като сенки, далеч от светлината и напредъка! И ние имаме право, както всички люде на тоя свят, да вървим свободно из нашата земя, с открити лица, свободни и волни, и да се радваме на слънцето и въздуха на нашата хубава родина, като равнопрани и свободни български гражданки! Да скъсаме веднаж за винаги с овехтелите знаци на робството и безчовечността! Да махнем черните наметки от снагите си! Ченият мехтен е най-пакостната заблуда за нас, зад която се крие престъпност, насилие и безчовечност! Стига това робско подчинение! Стига бягане и криене! Стига престъпно невежество! Да открием лицата си и видим света! Да скъсаме с всички предразсъдъци и ведно с мъжете си да се чувстваме свободни и горди, както всички люде в нашата родина! Да бъдем истински свободни българки, достойни съпруги, майки и домакини! Децата и поколенията ще ни благославят! Да не остане нито един мехтен и нито едно було! Напред! Бъдещето е наше! Да живее България! Гр. Смолен, 27 януарий, 1940 г.”[32] Позивът е отпечатан в 2000 бройки, които да бъдат разпространени в Смолянско. Взима се решение да бъде прочетен за пръв път на идващата четвърта традиционна вечеринка, а да извърши този смел акт се наема г-жа Несибе Шехова.
Традиционната вечеринка се състои на 27 януари 1940 година в салона на читалището. И този път интересът към нея е засилен, за което спомага и новината, че на сцената ще излезнат и жени българки мюсюлманки, които ще участват в представлението. Този път е подготвена пиесата „Женят, пък не питат”, която засяга проблема за насилствените и ранни бракове сред българите мюсюлмани, които са едно вредно явление. Както се вижда, тук отново взима връх темата за съдбата на българката мюсюлманка и начина и на живот. На вечеринката присъстват зрители, както от града, така и от околните села – Арда, Могилица, Райково, Смилян, Киселичево и др. Отново присъстват околийският имам, както и представителите на местната власт. На поканата се отзовава и случайно намиращият се по това време в Смолян народен представител – Атанас Каишев. Представлението е открито с химна на Царство България – „Шуми Марица”, след което реч прозинася Ариф Бейски, председател на Дружбата. Той изтъква целите на Дружба „Родина” и накратко представя дейността й до момента, какато и трудностите, с които се е сблъскала. Не пропуска да отбележи, че е нужно модернизиране на религиознот образование сред българите мюсюлмани, а речта му завършва с нуждата от промяна на живота на българките мюсюлманки. Следват речи на народния представител Ат. Каишев и началникът на местния гарнизон, след което родинци изпълняват дружбения химн – „Мила Родино”. След това започва литературната част, чиято най-интересна част е излизането на Несибе Шехова, която прочита призива към българките мюсюлманки. Но това далеч не е всичко, което ще предивика силни чувства у зрителите тази вечер, малко по-късно на сцената излизат няколко жени българки мюсюлманки, които представят пиесата „Женят, пък не питат”. Организаторите получават множество телеграми с поздравления от страната. По решение на настоятелството изпращат телеграма до царя и получават отговор, което е израз на голямо уважение от страна на висшата институция: „Вам и на българо-мохамеданската културна дружба благодаря сърдечно за добрите чувства и хубавите приветствия, които ми изказвате по случай традиционната Ви вечеринка, които ме трогнаха истински. Царъть”[33]
Прочетеният на вечеринката призив е разпространен през нощта във всички села в околията. В Смолян предварително са раздадени няколкостотин позива, а после са разлепени и допълнителни из града. Резултатите от този призив не идват веднага, започва една дълга и продължителна борба за разясняване и приемане на новите идеи. Те срещат съпротивата на по-старите и одобрението на по-младите българи мюсюлмани, което често поражда конфликти между поколенията. Постепенно част от българките мюсюлманки променят облеклото си на гражданско, но този процес продължава чак до май месец.
Същевременно Дружба „Родина” прави постъпки за модернизиране на духовното мюсюлманско вероучение. Дотогава верското обучение на децата на българи мюсюлмани се е извършвало от невежи хожи, на които често липсвала подготовка и знания. Още повече, вероучението било на неразбираемия и за самите преподаватели арабски език. В резултат на това духовното образование било на изключително ниско ниво и често стигали само до наизустяване на арабската азбука и някоя молитва. Често пъти дори самите ходжи не знаели съдържанието на молитвите, които четат. Това поражда идеята за въвеждане на вероучение на родния за българите мюсюлмани български език, а също и превеждане на молитвените книги и „Свещения Коран”. През учебната 1939/1940 г. се назначават млади лектори, добре запознати с Исляма и преподаващи на български език. Съставен е учебник-молитвеник от смоленския околийски мюфтия, който съдържа всички нужни молитви, а също и широко разпространение получава превода на „Свещения Коран”, книга, дотогава масово чужда на българите мюсюлмани. През 1940 година в Смолян се открива курс по мюсюлманско богословие към гимназията в Райково. Като първи преподаватели са назначени Бехчет Сердаров от Чепинско и Мехмед Дервишев. Сердаров, обаче, по-късно напуска длъжността, за да отбие военната си служба и на негово място застава и Мустафа Шарков от с. Лъжене.
По това време идва и ред на годишния празник на Дружба „Родина”, който обичайно се празнува на 7 май с народен събор. Тази година лошото време възпрепятства организирането на подобен събор и празника се ограничава в събиране на главните дейци на „Родина” в къщата на Мехмед Ишарлиев.
През втората половина на месец май 1940 година от Златоградско пристигат известия, че начинанието за премахване на фереджетата е постигнало голям успех и вече промяната е окончателно направена. Смолянските дейци на „Родина” се чувстват засегнати, че, въпреки че идеята е тяхната, те са изостанали в изпълнението й и са оставили нещата да се развиват от самосебе си. В самият Смолян една част от жените са направили промяната, но все още има доста, които не са. Това води до разгорещени дебати в самата Дружба, как точно да се засили процеса и точно по това време се получават позиви в село Бял Извор, Ардинско. Той е подписан от местния клон на „Родина” и е издържан изцяло в партиотичен стил и със силен патос. От Ардинско идват сведения, че са премахнати фереджетата и шалварите в училищата и са заменени с бели престилки за всички ученици – българи християни и мюсюлмани. Това кара родинците от Смолян да напечатат няколко нови позива, далеч по бойки и да поставят по-остро проблема за премахването на чуждите символи.
На 17 май 1940 година цялата Смолянска околия осъмва с разлепени навсякъде позиви. Този път участие взима и духовната власт в лицето на околийския мюфтия, който застава твърдо зад идеята на „Родина”, който дава десетдневен срок, в който да бъдат премахнати черните мехтени и булата. Силен е ефектът на това изказване и скоро черните мехтени и фереджетата са премахнати изцяло. Този процес е последван и в селата, където родинци не оставят къща без позиви за промяната. Разбира се, акцията не минава без противодействие и този път, но в случая неочакван е източника му. Намират се хора сред българите християни, които започват да убеждават българите мюсюлмани да не слушат мюфтията и „Родина”. Пуснали се слухове, че държавата заповядала връщане на фереджетата, че било казано по радиото, което имало известен ефект, но краткотраен. Интересна била ситуацията при младите момичета, на които предстояло да бъдат забулени. Огромната част от тях отказали да си скрият лицата и благославяли „Родина”. Същевременно кампанията продобива все по-голям успех. В Смолян започват да пристигат известия, че мехтени и була са премахнати в цялата Девинска околия. Първи това направили българките мюсюлманки от селата Беден, Брезе и Настен. Там промяната била извършена първо от младите, а после ги последвали и по-старите. Малко отказали да променят облеклото си: „Само някои стари жени се още загръщаха и булеха. – пише Ибраим Имецки от с. Беден – Имаше на стоте четири или пет старици, които не желаеха.”[34]
В средата на месец юни в Смолян се провежда едно огранизационно събрание, на което присъстват представители от околните села. На него се обсъждат някои организационни и идейни въпроси. По-късно, в началото на месец юли, Родинци организират събор в село Смилян, който съвпада със събора на българите християни и по този начин се изразява единството между двете религиозни групи. На събора присъстват над сто жени, които са свалили фереджетата и по този начин той се превръща в една своеобразна манифестация на новия свободен дух на българката мюсюлманка. Жените стоят смесени с мъжете и свободно общуват като равни с равни. На събора говори директорът на духовното училище в село Райково – Мустафа Шарков, който поставя въпроса за разликата между вяра и народност, който е и една от най-сериозните пречки


Новата 1941 година „Родина” посреща като един значим фактор в живота на родопските българи. Тя се е превърнала в глас за обновата на този край, за интеграция и напредък на българите мюсюлмани. Нейни клонове изникват в десетки селца и градове, а симпатизанти са й почти всички млади българи мюсюлмани. Именно тази подкрепа от страна на младото поколение българи мюсюлмани е най-важната предпоставка за успеха на родинското движение. А когато една обществена сила им масовата подкрепа на младото поколение, тя е осъдена на исторически упех. Още повече, идващата година е изпълнена и със събития, съдбоносни за съдбата на българската нация и дръжава. България постига своя национален идеал, обединявайки през 1941 година всички земи, населени с българи. Българската държава опира своите граници от Черно море до Охрид, от Дунав до Бяло море. Историческата връзка на българите мюсюлмани с Бяло море вече не е прекъсната от изкуствената и жестока Ньойска граница. Отворена е връзката между българите мюсюлмани от Родопите и тези от Ксантийско. Скоро ще се наложи на „Родина” да се погрижи и за тях, което е една нова отговорност и поле за действие. След освобождаването на този край от българските войски, желание да заемат духовни постове там изявяват българи мюсюлмани, членове на „Родина”. В Ксанти на мюфтийския пост отива Ариф Бейски, който досега е изпълнявал службата мюфтия на Ардинско. Голямата колония от българи мюсюлмани от този град изгражда добри отношения с новия си духовен водач.
Един от най-значимите процеси, белязали един нов период в историята на Дружба „Родина” е този на сменянето на чуждите арабски имена с народностни български (нехристиянски) имена. Тази идея възниква по-рано в средите на „Родина”, но дотогава не придобива толкова голяма популярност, предвид другите проблеми, с които се бори по това време Дружбата. Родинци обосновават тази идея с това, че имената са най-главната отлика между българите християни и българите мюсюлмани. Те изтъкват, че името не обуслява религионзата принадлежност. Интересен пример в това отношение са алабанците, които в голямата си част са мюсюлмани, но носят изключително албански имена – Илир Шакири, Намик Докле, Фатос Нано, Ядем Яшари, Хашим Тачи. Това, разбира се, не пречи на албанските мюсюлмани да изповядват религията си като добри правоверни. Друг интересен въпрос е носенето на немюсюлмански фамилни и презимена от българите мюсюлмани, което е често срещано явление. След приемането на Исляма, голяма част от тях запазват старите си фамилии – Петканови, Кучкарови, Белови, Речникови, Сиракови, Зеленови, Самичкови, Петеви, Генчови, Куцеви, Колибарови, Паспалови, Доневи, Шаркови и мн. други. Тук, разбира се, е важно да се отбележи, че родинци искали да именуват своите деца с български, но не християнски имена – Горан, Светослав, Добромир, Момчил, Младен, Драго, Славчо, Бойко, Малина, Босилка, Венета, Румена, Светла, Росица, Иглика, Деница и др.
Начало на този процес дал водачът на Дружба „Родина” Ариф Бейски, който кръстил новороденото си момиченце, вместо с чуждонародно име, с българското Малинка. Това, разбира се, събужда голям интерес и среща, както одобрението на младите хора, така и съпротивата на част от по-консервативно настроеното старо поколение. Скоро, обаче, тяхното негодувание се удавя в множеството млади българи мюсюлмани, които кръщават децата си с български народни имена. Първите последователи на Ариф Бейски са в Ардинско, после зад тях се нареждат и другите околии. Възниква, едва ли не, съревнование, кой да сложи по-хубаво име на детето си. Така например, имамът на село Буково, Ардинско, Ахмед Мехмедов нарича дъщеря си Неделка, Али Къркъмджиев от махала Бозирог, Златоградско, нарича двете си деца Надя и Лъвчо, Шабан Шабанов от с. Паспал именува сина си Чавдар, Шабан Саидов от с. Буково – сина си – Живко, Сали Арнаудов от гр. Девин – сина си – Сивен, Емин Саидов от махала Галища – сина си – Цвятко, Шукри Вощев от с. Чепеларе – сина си – Здравко, Шукри Карахасанов от с. Буково – сина си – Борис, Мехмед Хасанов от същото село –сина си – Цветко, Ариф Уранов – дъщеря си – Трендафилка, Мехмед х. Еминов – дъщеря си – Райна, Ахмед Ибрямов – сина си – Момчил, а шериатският секретар на смолянското мюфтийство Ариф Шумаров, нарича сина си Светослав. Някои от противниците на Дружба „Родина” започват да разпространяват слухове, че това било покръстване и тем подобни. По този повод Петър Ан. Маринов казва „Никой здрав разум не може да допусне, че у ръководителите на „Родина” е липсвало съзнание за грешката с покръщаването в 1912/13 г. Именно затова са налица многото предохранителни мерки да не се получи и най-малката алюзия за повторение на тая грешка, като: 1) Работеше се за укрепване на мохамеданската религия с училището в с. Райково, но на разбираем български език, 2) препоръчваха се нехристиянски имена.
На 8 ноември 1941 година се състои поредното общо годишни събрание на Дружба „Родина”, на което се преизбира ръководство в състав – Ариф Бейски, Петър Ан. Маринов и Салих узунов. Обсъждат се и огранизационни въпроси, включително и решението на някои от водачите на „Родина” да не кръстят децата си с арабски имена.

4.
(1942-1944 г.)

Новата 1942 година започва за Дружба „Родина” с традиционна вечеринка, представяща културата, бита, духа и творчеството на българите мюсюлмани. По този повод е подготвена пиесата „Чужденката”, засягаща отново проблеми из живота на българите мюсюлмани. Този път за изнасянето на пиесата се заемат учениците от мюсюлманския богословски курс в село Райково. Представлението е насрочено за 4 януари 1942 година. И този път са разпространени рекламни материали, които правят това представление най-посещаваното досега. Отново представлението е уважено от представители на всички местни светски и духовни власти, което говори за обществената значимост на Дружбата. Вечеринката, както обичайно, е открита с химна – „Шуми Марица”, след което реч произнася Ариф Бейски. В нея той прави обзор на пътя, извървян от „Родина” за тези пет години, които ги делят от времето, когато в същата тази зала няколко младежи идеалисти са дали началото на това, вече превърнало се в общонародно движение. Бейски с гордост заявява, че е убеден, че са на правия път и това се доказва с всеки изминал ден, защото Дружба „Родина” е постигнала успех във всичките си начинания и се е превърнала във вдъхновител на един нов дух сред младите хора, който за броени години е дал ново лице на Родопите. Председателят на огранизацията не пропуска да спомене и направеното за жената българка мюсюлманка, за нейната интеграция в съвременното общество и отхвърлянето на фанатизма и невежеството. Като успех за дружбата той изтъква и въвеждането на мюсюлманско вероучение на разбираем български език, а също и подновяването на свещенослужителите и учителите по коран с млади и образовани българи мюсюлмани. Ариф Бейски нашироко обяснява решението си да даде на своето дете българско народностно име, а не арабско. Той изтъква, че това не е в разрез с религията и още повече е в унисон с традицията на българите мюсюлмани, част от които, въпреки че приемат Исляма, запазват традиционните си фамилии – Петканови, Белови, Речникови, Кавалови, Паспалови и тн. Речта си Бейски завършва с обръщение към младежите, двигателят на промяната: „Към вас се обръщам, драги младежи! Откривайте вашите сърца, разберете истината, тръгнете по пътя на правдата, скъсайте с онези, които ви пречат за вашия напредък, елате да се борим всички, рамо до рамо, с всички онези, които искат да ни държат в невежество и тъмнина! Бъдете уверени, победата е наша! Старото разредява редиците си, а младото ги сгъстява. Защото, каквато е младежта, такъв е и утрешният ден. Бъдещето е наше! Да се обединим, прочее, всички младежи родинци, всички, независимо към кое вероизповедание принадлежим, да се сплотим като един срещу простотията на старите!”[35] Вечеринката продължава с декламиране на стихотворения, писани от българи мюсюлмани, след което младежите от мюсюлманското духовно училище в с. Райково изнасят пиесата „Чужденката”.
Същевременно родинци оценяват значението на духовенството за духовното пробуждане на народа и ролята, която то трябва да играе в този процес. Именно заради това започва един процес, в който на свободните духовни места, на мястото на старите и често неграмотни духовници се настаняват млади и културни свещенослужители, които да бъдат истински духовни водачи на своето паство. За околийски мюфтия в град Неврокоп (дн. Гоце Делчев) е назначен Джемал Адъров, родом от Девин, със завършено средно образование и всички качества за един добър администратор. В Ксанти за околийски мюфтия е назначен Ариф Бейски. В Ардино – Ахмед Еминев от Загражден. В Златоград – Хасан Ехленов, а в Смолян околийски мюфтия става Мехмед Сал. Дервишев. Впечатлението сред населените от тези назначения се оказва изключително положително. Дори противниците на „Родина” одобряват новите мюфтии и свещенослужители, които ще помогнат за разбирането и възприемането на Исляма на роден български език, а не на неразбираемия досега арабски. Новите духовници не закъсняват да издадат и първите си разпоредби, сред които са: да се бди за точното изпълняване на мюсюлманските традиции, да се служи на български език, венчалните обреди да се извършват само в молитвените домове и то в присъствието на младоженците с церемониал и посетители, а не с пълномощно. Последната заповед е от особено значение. Тя цели да се избегнат насилствените бракове, характерни за региона, както и браковете между хора в твърде различна възраст. Духовниците издават и заповед за отслужване на тържествени служби по повод националните празници на България. Духовните водачи подкрепят идеята на „Родина” за имената на новородените деца, издавайки окръжно на 30 април 1942, с което препоръчват български нехристиянски имена на своето паство. Издава се списък с превода на арабските имена на български, който да улесни желаещите да нарекат детето си с неарабско име. Реакциите на това окръжно са най-разнообразни. Едни са твърдо против, а други решават да си родят ново дете, за да могат да му сложат българско име, какъвто е случаят с Рофат Ратайски от с. Селище. В това време се извършва и реформа в по-ниските постове на енорийските служители, откъдето пристигат много тревожни сигнали. Имало случаи свещенослужители да не ходят и в джамиите, записали се като такива, за да избегнат военна служба. На други места се установява, че се води служител, без да има и джамия. Това довежда до съкращаване и заменяне на част от духовниците, за да се подобри духовното обслужване на българите мюсюлмани.
Междувременно „Родина” организира едно посещение на мострения панаир в Пловдив. След разгласа из селата се събира една група от 40 души, които на 14 април заминават с автобус към Пловдив. Това пътуване представлява голямо събитие за повечето от родинци, защото голямата част от тях не са напускали родния си край и всичко видяно им се струва ново и интересно. В Пловдив са настанени в частни квартири, след което посещават изложението, а също и някои от забележителностите на града, където остават 2 дена. На 7 май Дружба „Родина” прави своя традиционен годишен празник в покрайнините на Смолян. Съборът се ръководи от почетния председател на Дружбата – Юсеин Бейски, има агне, хоро, гайди. На него, както винаги, присъстват и българи християни, които споделят празника на своите събратя българите мюсюлмани. Съборът свършва с тържествено влизане в града, придружено с музика и песни.
През 1942 година членвете на Дружба „Родина” подготвят едно изложение до правителството, подтикнати от липсата на сериозно разбиране на дейността на огранизацията от страна на официалните власти, които често не само не й помагат в дейността й, но даже й пречат. Като особен проблем се явява и бюрокрацията, която се превръща и в една от спънките за дейността на дружбата и специално на слагането на нови имена на децата. Това става повод да се състави това първо официално искане за законодателно регламентиране на един правен въпрос по родинското движение. В него родинци намират за уместно да изложат досегашната си дейност, правейки я достояние на официалната власт.В него се застъпва тезата, че държавата трябва да има една постоянна политика спрямо българите мюсюлмани, а не заради нечии лични партийни интереси, след години да се разруши постигнатият напредък от „Родина”. В изложението се подчертава и нуждата от отделно мюфтийство за българите мюсюлмани, което да обслужва техните интереси, както и нежеланието на българите мюсюлмани парите, които те внасят във фонда „Нюваб” да влизат за издръжката на турски духовни училища. Родинци изискват от държавата да контролира държаваните и общински служители, които да провеждат политика на еднаквост в отношенията си към българите мюсюлмани и българите християни. Изложението е изпратено за подписване в цялата Родопска област, като Девинския околийски мюфтия Исен Сеферков и Шериатския секретар Ариф Главовски го подписават с особено мнение, гласящо, че точката за приемане на български имена трябва да важи не само за новородените, но и за възрастните жени и мъже, а държавата трябва да създаде улеснения за това. За изпращането на това изложение до столицата е подготвена делегация в състав – Мехмед Дервишев от с. Търън, Смолянско, Смолянски околийски мюфтия, Адем Ибр. Аранудов от с Абланица, Неврокопско, директор на мюсюлманския духовен курс в с. Райково, Джемал Адъров от гр. Девин, Неврокопски околийски мюфтия, Махмуд х. Идризов от с. Търън, Смолянско, духовник в с. Диамандово, Ардинско, Ариф Главовски от с. Смилян, Смолянско, Девински шериатски секретар, Асан Ахм. Ехленов от Златоград, Златоградски околийски мюфтия и Ариф Шумаров от с. Могилица, Смолянско, шериатски секретар на Смолянското околийско мюфтийство. В София делгацията е съпроводена и представена на министрите от Златоградския народен представеилте Сирко Станчев и уредникът на списание „Родопа” Хр. Караманджуков. Делегацията посещава всички министри, включително и министър-председателя Богдан Филов. Навсякъде делегацията е посрещната радушно и са изслушани множеството й искания за подобряване на живота в Родопите.
Наглед първата придобивка след посещението на делегацията в София е обособяването на отделно околийско мюфтийство с. Лъджене, Пещерско, което включва цялото Чепинско и Разложко корито – с. Лъджене, Чепино, Костандово, Корова, Св.Петка, Докрово, Ракитово, Цветино, Бабек, Якоруда, Белица и др. На мюфтийския пост застава Мустафа Шарков, който е родом от Чепинско и е известен със своята обществена и просветна дейност.
Интересно събитие от тогавашния живот на българите мюсюлмани е първата сватба на български език между Бехчет Сердаров от с. Костандово, учител в Смолян и Фатме М. Делиеминова. Те решават да скъсат с фанатизма на родителите си, като най-добър начин за това е да направят сватбата си на български език, без да искат тяхното съгласие. Това става в Смолян, където се събират техни близки, приятели, а също и просто зрители на любопитното явление. Мюфтията предварително е превел молитвите за обряда на български. За пръв път женещите се разбират смисъла на клетвите и молитвите, които се изпълняват, неща доста значини при сключването на брак. Невестата е попитана дали желае да бъде законна жена на Бехчет, на което тя отговаря с потвърждение, същото е запитан и годеникът. Пред усмихнатите младоженци са произнесени благословии на роден език. Това дава началото на сватби на български език и е част от процеса на изхвърляне на насилствените бракове, браковете между възрастни и почти деца, включително и на браковете между роднини, каквито проблеми съществуват в Родопския край.
Свалянето на фереджетата среща една рядка, но интересна форма на съпротива. Някои от жените, най-често подтиквани от мъжете си, след като свалили черните мехтени, започнали вместо тях да носят, дори лятно време, големи черни балтони и по този начин се булели. Това предизвикало възмущението на останалите граждани и околийският мюфтия бил принуден да издаде окръжно, с което изразява негативното си отношение към този процес. Това дало нужните резултати и скоро комичната гледка изчезнала от улиците на Смолян и Смолянско.
По това време завършил и първият випуск на училището по мюсюлманско богословие в Райково. Това става с тържествен акт, на който се раздават дипломи, а самите абитуриенти устройват празненство по този повод. Те са назначени на нови длъжности от 27 юни до 17 юли, като във всяко село за свещенослужители ги ръкополага самият околийски мюфтия, който по това време е на обиколка из околията си. По време на тази обиколка, освен назначаванията на нови свещенослужители, мюфтията инспектира и молитвените домове и пояснява на населението дейността на Дружба „Родина”, нейните идеи и цели. Често в речите си се спира на въпроса, че родинци са добри и честни мюсюлмани, но това не им пречи да изпълняват дълга си към Отечеството и да се чувстват българи. На немалко места се налага и пояснение на разликата между национална и религиозна принадлежност.
Безспорно най-значимото действие на „Родина” през 1942 година е доброволното побългаряване на личните имена. Отначало, както вече споменахме, започнало като спонтанно именуване на новородените деца на родинци с български народностни имена. По тази причина „Родина” моли в свеото изложение до правителството да се улесни дългият и изпълнен с бюрократични пречки за сменяне на личните имена на хората с български произход. По-късно този процес се засилва, като стихийно на няколко места групи от родинци сменят личните си имена. На 21 юни 1942 година на две места в Родопите се провеждат събрания, където родинци призовават за приемане на български имена. Първият е в Златоград, където 40 души подават молби, а другият в Славейновска община, като общият брой на подадените заявления достига 160. По това време е публиковано и изменението в Закона за лицата, според чийто член 173-а, лицата с български произход могат да променят небългарските си имена по улеснена процедура. Поправката в закона се публикува в „Държавен Вестник”, бр.147 от 5 юли, 1942 г. По повод публикуването на този закон дружбите в Смолянска околия силно се оживяват. На 18 юли е свикано общо събрание на представители от всички селско дружби. Започват дебати около закона и какви трябва да са действията на „Родина” по този повод. Всеки изказва своето лично мнение, като немалко споделят собствените проблеми, които са имали, когато им се е налагало да пътуват и е било трудно да обяснят на хората, че са българи, но с арабски имена. Това неразбиране би могло да се промени с приемане на български народностни имена, според дружбата, като накрая се взима решение на 26 юли Дружба „Родина” и духовенството да призоват за доброволно приемане на български имена. Както пише Петър Маринов в спомените си, всички решения на събранията били изпълнени, с изключение на едно – срокът. Първи дава началото околийският мюфтия Мехмед Дервишев, който призовава българите мюсюлмани да последват примера на родинци. Публикуван е и списък на български национални нехристиянски имена, които могат да бъдат използвани. Още на 23 юли в с. Райково се събира цялото мюсюлманско население, като председателят на местния клон на „Родина” призовава съселяните си да последват неговия пример, сменяйки името си от Нури Аюпов на Здравко Аспарухов Здравков, същото направили и всички членове на Дружбата, а до вечерта и почти всички райковци. Мълвата, че райковци вече са започнали промяната, кара смолянските деятели да побързат, заради нежеланието им централният комитет на „Родина” да остане на опашката в това историческо дело. Пръв пример дава околийският мюфтия Мехмед Дервишев, който приема името Светослав Духовников. На следващия ден пред събралото се множество в джамията на Смолян околийския мюфтия призовава всеки, който има желание да приеме българско народностно име. Той подчертава, че това не става в ущърб на религиозната приндлежност, а само за интегрирането на българите мюсюлмани в обществото и единението им с останалите българи от различни вероизповедания. Този път съпротивата била вяла и дори най-големите противници на „Родина” се увлекли по течението на нещата и подали молби с желанията си за ново име. Интересен случай ни разказва Сборник „Родина”: „Бай, какво ми е бално, бе казвала една фанатичка, ега мене майка ми е клала айсва име, та как ще ме познае на другата диньо, ага туря другу име. –Ага ти е бално, седи си със старото – бяха й казали родинци – то и без тебе ворши работа. – Ни може! Където варвьот врют се людесе, там съм и я, казала същата и отишла да поява заявка.” В Смилян, Рудозем и Елховец удържат на решението от 18 юли и организират събранията на 26 юли – неделя. Там също първенстваща роля взели духовниците и родинци, а примерът им бил масово последван от населението. В село Мигилица единственият, от който се очаква съпротива, изпраща писмо до Смолян, дали може да се кръсти Адолф. Оттам му отговарят, че ако се чувства германец, нека го направи и в резулатат на това той подава молба с българско име. В село Виево промяната става в присъствеито на околийския мюфтия на 30 юли. В село Търън промяната била извършена на 9 август, последвали Устово и Мадан, който се смятал за средище на фанатизъм и неграмотност. До края на месец август 1942 година всички българи мюсюлмани в Смолянска околия са с нови имена. По повод това се случва на председателя Ариф Бейски да даде интервю на един турски журналист, публикувано в Сборник „Родина”: „Анекта бе проведена чрез анкарския вестник „Улус”, от името на който бе дошъл турският журналист Шакир Чечен. Той обиколи България и беше се срещнал с околийския мюфтия в гр. Ксанти, тогава Ариф Бейски, когото след обичайният разговор беше запитал: - Как стои въпросът с преименуване мохамеданите в България? – За да ви отговоря – бе казал Бейски – ще ви задам един въпрос. Вие как се казвате? – Аз се казвам Шакир Чечен – отговорил журналистът. А по рано как се казвахте? Турчинът казал старото си има, което било арабско. – Така и аз – потвърдил Ариф Бейски – По-рано се казвах Ариф, а сега се казвам Камен. Така е и с всички. Това си е наше българомохамеданско дело. Както вие в Турция сте си променили имената от арабски на турски, така и ние сега си ги сменихме с български. То е поради туй, че се чувстваме българи, а не турци. На това журналистът не отговорил и срещата приключила.”[36] Друг важен въпрос, който заслужава своето пояснение е желанието на „Родина” процесът на имесменянето да е напълно доброволен и плод на осъзнато желание, а не на натиск. По този повод Петър Ан. Маринов казва: „Но...яркият блясък на това историческо дело създаде и сенки тук-таме из низините, в бюрократичните канцеларии, които хитри и непосветени в идейната същност на акцията хора, опорочително използваха за лични користни цели, за задоволяване болни амбиции или за реформаторска слава. Намериха се звани и незвани български служебни лица, военни, комисарски и полицейски органи, ненатоварени от никого, които беха почнали да си служат с непозволени средства – не става дума нито за побоища, нито за убийства или каквото да е друго от този род, но все пак със заплашвания, отказ да дават снабдителни купони, да вършат „услуги” на българите мохамедани, като ги заставяли насила, не по вътрешно убеждение, да подават молби за преименуване. Тия прийоми бяха отричани от родинци и разобличавани там, където ги научаваха. В тяхна помощ, на издевателите, бе и тежкото материално положение на целия български народ, породено от военното положение, което бе създало липса на най-важните артикули от първа необходимост. Указа и закона, че всеки може да промени името си без формалности и такси тези самозвани „помощници” представяха като задължителни и така извращаваха хубавия самодеен почин на родинци. С това те косвено увреждаха и на акцията, и на родинското движение, което имаше своите противници в лицето на богатите мохамедани, чорбаджиите и фанатиците.”[37] Важно е да се отбележи, че Дружбата не позволява държавата да сложи ръка на нейната дейност, тя държи на своята самобитност. Пример за това са предложенията ръководството на Дружба „Родина” да се запише като членове на държавната младежка организация – „Бранникъ”. Въпреки обещанията за високи браннически постове, родинци отказват с ясната мисъл, че тяхното дело трябва да остане неопетнено и идващо от средите на самите българи мюсюлмани. Тези исторически дни все още не са изследвани обстойно от историците, но не можем да отречем големият обществен порив, който раждат идеите на Дружба „Родина”, довел до една масова и най-важното, доброволна промяна на имената.
Успоредно с движението за промяна на имената, Дружба „Родина” продължава да печели нови и нови симпатизанти. Дружби са основани в с. Чепинци, в Дряновското дере – Асеновградско, в Зорница и Забърдо. На 8 ноември 1942 година се състои общото годишно събрание на организацията. Отсъства Камен Боляров, поради служебни ангажименти в Ксантийско, а събранието се води от Светослав Духовников. Отчетът за изминалата година е повече от задоволителен. „Родина” е сложила начало на исторически процеси, като най-важен от тях е този на доброволното побългаряване на имената. Като успех се отчита и зачисляването на Чепеларско към Смолянската духовна околия и изграждането на нови дружби. Гласува се бюджет за идната година и се взима решение за подготвяне на нова вечеринка.
Тя се състои на 19 декември 1942 година в салона на Смолянското читалище. Подготвената пиеса този път носи името „Родинци”, а тематиката на цялото представление е процесът на побългаряване на имената през изминалата година. Посетителите и този път са повече от обичайното, което отчита една тенденция за все по-голяма популярност на родинските мероприятия. Вечеринките на дружбата се превръщат в очаквано събитие в иначе бедния културен живот на малкото планинско градче. Вечеринката започва с речта на Светослав Духовников, който прави един обзор на свършеното от „Родина” за близо шестте й години съществуване. Той акцентира върху историческата значимост на родинското движение и неговите безспорни успехи, които са допринесли за единението на български народ и интеграцията на българите мюсюлмани. След него говорят околийският управител Ив. Джевизов, кметът на града – Любен Попов и околийският училищен инспектор – Хр. Д Калинов. Следва пиесата „Родинци”, както и стихотворения, песни, след което идва и обичайната весела част.
Дружба „Родина” не ограничава своята дейност само в старите земи. В освободеното Беломорие все повече хора контактуват с Родопите, търсят роднини, пътуват. Много смолянци отиват като администратори в Беломорската област, а Камен Боляров става околийски мюфтия на град Ксанти, където една трета от мюсюлманското население се състои от българи мюсюлмани, живеещи в своя собствена махала – Ахрян махлеси. Камен Боляров се превръща в обединителен център на по-съзнателните българи мюсюлмани в областта. Българи мюсюлмани живеят там, освен в Ксанти, и в селата Мустафачево, Кетенлик, Гьокче бунар, Измис, Кърмахала, Егнила, Кочина, Басайково, Айваджик, Отоманери, Коюнкьой, Караулан, Синиково, Угърли, Полисково, Котане, Шахин, Алмалъ, Козлуджа, Демерджик, Вълканово, Исьорен, Пашевик, Сандевица, Чаймахле, Стаматско, Теотоково, а в Гюмюрджинско – Сусукьой, Коюндере, Керезли, Юванджели, Еникьой, Миратлъ, Салманлий, Еникьой, Далубурун, Арарак, Далуада, Сараджина, Ада дере, Мерикос, Хадживерен, Хебилкьой, Окаракемберлер, Ешек-дере, Казълагач, Казвирен, Гердеме, Челъба, Мусаджик, Балджа, Генчолар, а в самата Гюмюрджина една четвърт от мюсюлманите са българи мюсюлмани. Следната дописка ни дава интересна информация за тамошното население: „Българите мохамедани тук с гордост признават, че са българи по народност. Говоримият език е чист български – родопско наречие. Носията на мъжете е почти такава, каквато се носи в Родопите. Поясите им са само бели. По обичаи и традиции с нищо не се различават от нашите българи мохамедани. Всички те не са преселници от нейде, а ясно и открито говорят, че са от местен произход – българи. Например, Ахмед Везиров от гр. Гюмюрджина, който дълги години е живял в с. Гердеме, казва че там най-старият турски гроб е отпреди 250 години, когато е станало помохамеданчването. Всички знаели, че някога са били християни, но са помохамеданчени едновременно с българите мохамедани в Родопите. В същото село има местности с названия: Кирова нива, Свурова чука, Черковище, Попов чучур, Борце, Кавурско гробе, Илинден и др. Животът им е груб и старомоден. Скромно се обличат и са с ограничени семейни нужди. Ястията им са родопски, хлябът, царевичен. Сродяване и женитби с турци се избягват, освен единични и редки случаи, когато е ставало претопяването на самия турчин у българите мохамедани, а не обратното. В Гюмюрджина има преселници българи мохамедани от Родопите – Златоградско и Девинско от времето на Балканската война. Те са се напълно приобщили с местните българи мохамедани и дружбата им с тях е най-искрена. Забележителен белег е, че българите мохамедани от Гюмюрджински жадуват за дружба с родопчани.”[38]

Разрухата

След 9ти септември 1944 година България е изправена пред тежки и смутни времена. Установилата се с нахлуването на Червената армия, комунистическа власт започва коренни преобразования в обществото, съпроводени с неоправдано насилие и разрушаване на всичко, свързано с времето преди преврата. „Народният съд” се разправя не само с противниците на новия режим, но и с десетки интелектуалци, писатели, хора на изкуството, учени. Бурята, разразила се над България не подминава и Дружба „Родина”. Тя не е непосредствено забранена след 1944 година, но властта прави всичко възможно, за да унищожи нейните постижения до този момент. Не е оценено нейното благотворно влияние за модернизацията на живота и бита на българите мюсюлмани. Не нея се гледа с подозрение, а силните на деня, стремейки се най-вече към власт и кариера, загърбват националните интереси. БРП(к) изпълнява сляпо повелите на Москва, дори това да е в разрез с интересите на българския народ. Бившите партизани взимат властта в провинцията в свои ръце и тяхната дума става закон, а досегашният местен елит – учители, духовници, интелектуалци, общественици, трябва да трепери за живота си, изгубил всякакъв контрол върху обществените процеси. Пример за това са действията на Манол Велев, бивш партизанин, в Чепинско. Той се разхождал из чепинските села, населени с българи мюсюлмани, с фес на главата, макар да е българин християнин, давайки кураж на местните туркофили. Манол Велев прокламирал, че „Родина” е унищожена, че България щяла да се превърне в федеративна република по примера на СССР и българите мюсюлмани да получат своя част. В това тежко време България е заплашена от чужда окупация, а Гърция открито предявява претенции към част от Родопите. Въпреки отношението на новата власт към „Родина”, тук спасителни се явяват действията на един от нейните най-дейни членове – Мустафа Шарков, мюфтия в Лъджене. Той съставя телеграма до мирната конференция в Париж през 1946 година, която е преведена на френски и понеже властта му отказва помощ, той я изпраща със свои собствени средства. На същата конференция властта на Отечествения фронт се принуждава да изпрати представител, който да спаси този български край от чужда окупация. За такъв е избран Юсеин Шолев, на когото се налага да използва сборниците „Родина”, за да докаже пред конференцията, че това е чисто български край. Пред конференцията той заявил от името на българите мюсюлмани, че те са плът от плътта българска и искат да останат в България, а не в която и да е страна. По-късно, обаче, той е заплашен от Никола Палагачев – народен представител от Смолянско, да не говори такива неща, след като се върне в България, за да не попречело това не политиката на партията. През 1947 година се свиква конференция по „помашкия въпрос” в София, в дирекцията на вероизповеданията. Тя продължава три дена и на нея присъстват около 20 души видни родопчани: народните представители Палагачев, Шолев, Чепчиев, Смолянския мюфтия Сеферков, Анастас Примовски, К. Василев, Хе. Караманджуков, Вас. Димитров, Риза Солаков, инж. Минчо Г. Маринов, Петър Маринов и др. Очертават се два лагера – единият защитници, а другият – противници на „Родина”. Хр. Караманджуков защитава „Родина”, но след като е обиден и нагрубен от противниците си, напуска конференцията. Противниците на организацията се опитват да очернят името й със всевъзможни клевети от рода на това, че щяла да покръщава българите мюсюлмани или, че била фашистка организация. В нейна защита застават мнозинството интелектуалци, защитава я и Вас.Димитров (Янтай Кавалов). Юсеин Шолев директно отправя закана към Петър Маринов, че ако го бил срещнал по-рано, щял да бъде мъртъв. В крайна сметка думите на останалите не са взети под внимание, защото срещу тях застават мненията на партийните функционери Палагачев и К. Василев и затова „Родина” е официално забранена, а ръководителите й са подложени на преследване и тормоз. Илюстрация на това може да ни бъде съдбата на един от най-дейните членове на Дружба „Родина” – Мустафа Шарков. През 1950 година той е арестуван и до 1951 година е разкарван по арестите, бит и заплашван, за да направи самопризнания по скалъпеното срещу него обвинение, че е сътрудничил с англо-американците. През 1951 година е изпратен в лагера „Белене”, където прекарва две години от живота си, изпълнени с мъчения, глад и побоища. Покъртителна е личната му равносметка, направена години след освобождаването му: „Но за какво страдах и каква ми беше вината за тези терзания и мъки, не разбрах. И досега...близо тридесет години, не мога да си го обясня. Някакво велико недоразумение беше това и дали ще се възстанови правдата – не знам. Но аз страдах, и то много страдах. Важното е, че останах жив. Страданието е огън, през който се закаляват умът, чувството и волята на човека. Аз и сега живея с убеждението, че „Родина” беше права и за това съм страдал. Страдах от неразбранщината и от мохамедани, и от християни, и от атеисти...” [39]Подобна е съдбата на повечето видни деятели на „Родина”. Те са осъдени и измъчвани, не заради престъпления, както е в нормалния свят, а заради родолюбието и напреничавостта си, както и десетки други български общественици по това време. Историческите постижения на Дружба „Родина” са отречени, а нейното име – заличено от историята. Наш дълг е да го възкресим от забравата и да вземем пример от едни млади и достойни хора, които явно бяха изпреварили времето си с няколко десетилетия. „Родина” остава един исторически феномен, който, погледнат през призмата на прокламираните сега „европейски” ценности, е повече от положителен.
[1] "La Revue scientifique de la France et etranger", 8 juin 1878, Serie 2, № 49, р. 1152
[2] Г. Пашов, К. Ушев, „Мустафа Шарков и Герасим Попов – Борци и мъченици за българщината”, Велинград, 2003 г.
[3] Хр.П.Константинов – „Дневник” и в сп. „Родопа”, г. ХV, р. 10, стр. 4
[4] Сборник „Родина”, том 1, стр. 16, Смолян
[5] Пак там
[6] Пак там
[7] Сборник „Родина”, Том 1, стр. 21, Смолян
[8] В-к „Зора”, бр. 5300 от 28.II.1937 г.
[9] Сборник „Родина”, том 1, стр. 34, Смолян
[10] Сборник „Родина”, том 1, стр. 34-35, Смолян
[11] Петър Ан. Маринов, Българите мохамедани, стр. 26 - 27
[12] Петър Ан. Маринов, Българите мохамедани, стр. 28
[13] Сборник „Родина”, том 1, стр. 41, Смолян
[14] Пак там
[15] Пак там, стр. 44
[16] В-к „Борба”, бр. 5012 от 12.01.1938 г. Пловдив
[17] В-к „Родопска мисъл”, бр. 406 от 30 дек. 1937 г., Кърджали
[18] „Вестник на жената”, бр. 720, 1938 г.
[19] Сборник „Родина”, том 1, стр. 71, 72, Смолян
[20] Родоп. диалект
[21] Сборник „Родина”, стр. 18-19, 1940 г. Смолян
[22] Петър Ан. Маринов, Българите мохамедани, стр. 44, Смолян
[23] Сборник „Родина”, том 2, стр. 29, 1940 г. Смолян
[24] Сборник „Родина”, том 2, стр. 31, 1940 г., Смолян
[25] Сборник „Родина”, том 2, стр. 33, 1940 г., Смолян
[26] Сборник „Родина”, том 2, стр. 35, 1940 г., Смолян
[27] Сборник „Родина”, том 2, стр. 45-46, Смолян, 1940 г.
[28] Сборник „Родина”, том 2, стр. 49, Смолян 1940 г.
[29] Сборник „Родина”, том 2, стр. 50, Смолян 1940 г.
[30] Сборник „Родина”, том 2, стр. 56, Смолян 1940 г.
[31] Сборник „Родина”, том 3, стр. 12-13, Смолян, 1941 г.
[32] Сборник „Родина”, том 3, стр. 17-18, Смолян, 1941 г.
[33] Сборник „Родина”, том 3, стр. 32, Смолян, 1941
[34] Сборник „Родина”, том 3, стр. 56, Смолян, 1941 г.
[35] Сборник „Родина”, том 4, стр. 19,20,21, Смолян
[36] Сборник „Родина”, том 4, стр 81, Смолян
[37] Сборник „Родина”, том 4, стр. 82, 83, Смолян
[38] Сборник „Родина”, том 4, стр. 98-99, Смолян
[39] Борци и мъченици за българщината, Георги Пашов и Костадин Ушев, стр. 49, Велинград, 2003