Мустафа Шарков - спомени

"През 1942 г. бях назначен за мюфтия в Лъджене. И след 9 септемри 1944 г. си останах на тази длъжност. Новите власти не ме преследваха, гледаха на мен благосклонно. Затова и аз си гледах работата по осъзнаването на Българите мохамедани и след тази дата. Турцизираните елементи обаче, които бяха и религиозни фанатици от по-рано, и не бяха доволни от дейността на дружба "Родина", почнали бяха да правят постъпки да се "обърне работата".
Затова бяха добили кураж от партизанския командир в Чепинския край Манол Велев, който беше ходил из селата и говорил пред събрания, че "всичко, каквото е било досега, отсега обратно ще се прави". За да привлича вниманието на Българите мохамедани, си слагал и фес на главата, а фесовете тогава бяха изхвърляни. Манол Велев бе главното ръководно лице тогава в Чепинско. Каквото кажеше той, трябваше да се изпълнява. Ползваше се с най-голямо уважение сред хората и до него се допитваха за всичко и всички - и мохамедани, и християни.
Слушах го и аз да произнася реч пред народа в с. Корова (Драгиново - б. р.), като казваше: "Вие, помаците, сега имате пълна свобода. Може да правите и се управлявате, както искате. Вие сте много в Родопите, та може да си образувате и своя държавица, една помашка република. Така да си живеете отделно в свое управление. Ние ще ви помагаме и ви гарантираме свободата. Каквото е в Съветския съюз, така и тука ще стане".
А на това събрание се бяха събрали 4-5 хиляди души, дошли от другите села. Това изявление на партизанския командир беше посрещнато с радост от фанатиците и туркофилите. Мене обаче не ме закачаха на мюфтийския пост. По повод тая агитация Българите мохамедани решиха да не пращат децата си в Българските училища, както беше до тогава, а да искат да ходят те отделно, в "помашки училища", където трябва да се учи турски и коран. А тогава бе началото на учебната година, та в училищата бяха ходили само една трета - само тия на Българите християни.
Като верски ръководител, събрах в мюфтийството представители на партията, учители и други ръководители - общо около 12 души, за да разсъдим по създаденото положение. Дойде и гимназиалния учител Иван Дивизиев. Въпросът беше какво да се направи главно, за да се приберат децата в училищата. В полза на това се изказа само Дивизиев, а другите, както се видя, не схванаха важността на въпроса. Затова не се взе никакво решение.
Упорството да не ходят децата на училище продължаваше през цялата тая, а и през следващите няколко учебни години. Като мюфтия, при обиколката ми из селата увещавах родителите да изпращат децата в училище, те обаче се дърпаха и училищата едва кретаха. Всеки учител, който бе обхождал и канил родителите да пращат децата, бил отпращан, като му казвали: "Ти си фашист! Защо търсиш нашите деца? На Българско училище децата си ние не ще пращаме, а ще чакаме - когато то стане турско, тогава" и пр.
..........
По това време в Париж започнаха преговори за сключване на мирен договор. Гърция предяви иск към голяма част от Родопите, подтикната от една подписка на Българи мохамедани от Доспатско. Нашата делегация и правителството били разтревожени. Поде се бърза дейност за разобличаване подадените меморандуми. Научих, че родинските издания - Сборник "Родина" и други, били изискани от Васил Коларов, възглавяващ делегацията, и представяни за доказателство, че "ние, помаците, сме Българи и сме за запазване на границите."
Тогава аз от името на Чепинските Българи мохамедани, в качеството си на мюфтия, направих телеграма до мирната конференция в Париж, че сме Българи и не приемаме откъсването ни от България.
Телеграмата бе доста дълга. В пощата поискаха да се преведе на френски. Затова отидох при жената на Чудомир Кантарджиев, която бе франкиня (французойка - б. р.), която преведе и я изпратихме. Таксата бе много голяма - 1600 лв., дадох всичките си пари, но скърпих и от другаде - бирникът Иван Пандев даде 600 лв., и телеграмата се изпрати. Общината отказа да даде пари.
През лятото на 1946 г. за Париж замина по разискване на нашите мирни договори Юсеин (Явор) Шолев като депутат и представляващ Българите мохамедани и потвърди, че те искат да останат в България, а не в Гърция и пр. За официално бяха му препоръчали от правителството да иде и се представи с фес и чалма. Дойде тогава той при мен, та му дадох моите от джамията.
Той не знаеше как се навива чалма, та му я навих и прилегнах хубаво, за да се представи достолепно там.
За да не се деформира по време на пътуването, направих му в Лъджене специална кутия и той я занесе. Говореше се след това, че там, на заседанията той бил я слагал и правел съответно впечатление като представителя на Българите мохамедани. Дали бяха приели правилно тая работа чуждите заседатели не се разбра, но след връщането му се пусна слух, че жената на френския министър председател, като го гледала на някакъв прием, го запитала:
- Вие духовно лице ли сте?
- Не! - отговорил Шолев
- А-а-а, значи тя (чалмата - б.р.) Ви е само за Париж, а там не я носите! - приключила министершата разговора.
При разискване в конференция в съответния момент Шолев се бил изказал: "Помаците са плът от плътта и кръв от кръвта на Българския народ, затова желаем да останем в България, а не в коя да е страна!" Такива изявления бил дал той и пред френския вестник "Орор", където са и напечатани.
Когато се върна от Париж, Шолев си ми върна чалмата. Смяташе, че достойно е защитил каузата на България и това беше истина. При среща с Наум Главинчев обаче след това във Велинград (Шолев - б. р.) му се оплакал, че Никола Палагачев - народен представител от Смолянско, го извикал и му внушил да не прави тук, в Родопите, такива изявления, че "са плът от плътта и кръв от кръвта на Българите, защото тук положението стои иначе, помаците ще се настроят против тебе и ще се попречи на политиката ни". И Шолев се съгласил, тъй като бил избран от Девинската околия, която имала връзка със Смолянско. Тъй работите продължаваха да си вървят постарому, тоест тъй както бе установено след 9 септември 1944 г. от Кирил Василев, Никола Палагачев и др., че "помашки въпрос не съществува". Той се разрешава като го зачеркнем като въпрос и ще се реши само с развитието на икономиката и пр.
Но след меморандумите и подписването на мирните договори той продължаваше да съществува и откакто се виждаше, в много по-остра форма. Явявали се бяха бягства през граница в Смолянско, идвали бяха и диверсанти отвън, предизвикали се бяха инциденти с пограничните власти и пр. Това бе наложило правителството да свика конференция за разискване на този въпрос. Такава конференция се състоя през август 1947 г. в София в Дирекцията на вероизповеданията. Като мюфтия в Чепинско, бях поканен, та взех учатие в нея и аз. Тя продължи три дни. Присъстваха около 20 души видни родопчани (народните представители Никола Палагачев, Юсеин (Явор) Шолев, Чепчиев, смолянският мюфтия Саферков, Анастас Примовски, Кирил Василев, Христо Караманджуков, Васил Димитров, Риза Солаков, инж. Минчо Маринов, Петър Маринов и др.) Имаше и представители на министерствата. От тази конференция обаче нямаше никаква полза, защото никой не смееше да противоречи на партизаните Никола Палагачев и Кирил Василев, които бяха обявили дейността на "Родина" за фашистка и работата тръгна по старо му.
С възстановяване на фесовете, фереджетата и турските имена бе възстановено и турското самосъзнание на част от Българите мохамедани в Родопите.